Младият мъж, който от 2009 г. е на изтощителна хемодиализа, ще получи още един шанс да се приближи към целта си – да оцелее. А тя е възможна само ако му се направи трансплантация на бъбрек. Офертата, която немските лекари са му предложили, е лечение срещу 120 000 евро, от които 30 000 вече са събрани. „Надявам се, че този кошмар до края на годината ще приключи“, коментира Виктор. Казва го не само защото му е писнало от хемодиализата. Разбира се, че му е писнало, и то много, но ако е само тя, той ще я търпи, друго го тревожи. Никак не е далечно времето, когато дъщеричката му ще почне да разбира какво става у дома. Скоро тя ще разбере, че татко вечер не отива на друга работа, а че ходи на терапия в болница. Ще разбере, че тате е слаб, защото тежка болест го яде. Ще разбере, че времето на тате е преброено. Виктор не просто живее с неработещи бъбреци, които са се свили почти наполовина. Той страда от автоимунно заболяване – васкулит на малките кръвоносни съдове. Ето защо ако извади невероятен късмет и телефонът му иззвъни посред нощ, а непознат глас каже в слушалката, че за него има бъбрек от трупен донор, Виктор няма да може да се подложи на операцията. Защото основното му заболяване ще атакува новия орган и той няма да работи. Ето затова единственият шанс на таткото да продължи да гледа как малката му принцеса расте е неговият баща да му дари своя бъбрек. За целта Виктор трябва предварително да мине на терапия, която да намали нивото на антителата в кръвта му. Отделно преди операцията трябва да се направи така нареченото „измиване на бъбрека“, взет от баща му, тъй като двамата са от различни групи. „В България такава процедура не се прилага и никога не е правена такъв тип трансплантация“, обяснява младият мъж. Въпреки че животът му не може да бъде спасен в никоя българска болница, тази година Виктор бе попарен от отказа на здравното министерство да получи средства от фонда за лечение в чужбина. „Те гледат това, че искам пари за трансплантация, но не взимат под внимание нито диагнозата васкулит, нито това, че донорът ми е от друга кръвна група“, коментира той.
Това е каузата, заради която българите си заслужава да се обединят и да протегнат ръка към Виктор и неговото семейство. Затова на 30 август си заслужава да отидете на концерта в Бургас не само заради музиката, но и заради едно добро дело.
Ако не беше дъщеря ми, досега щях да съм се предал
Всеки, чийто живот е висял на косъм и е било въпрос на воля дали ще оцелее или не, минава през някакъв преломен момент, за да се заинати и да надвие ненавременната и при това нелепа смърт. Виктор е от хората, които напук на всичко се борят. Той дори и планира до края на годината не само да излезе от ада, в който съдбата го е натикала, но и да имат второ дете. „Когато се разболях, тъкмо се бях оженил, а детето ми беше на годинка и половина. Един ден, докато бях в болницата, бях толкова зле, че забраних на съпругата ми да идва с детето да ме виждат в това състояние. Въпреки това обаче те дойдоха. Дъщеря ми беше твърде малка, за да разбере, че съм болен. Тя стоеше срещу леглото ми и ми се усмихваше. Искаше да отида при нея и да я гушна. Исках да стана, но нямах сили. Просто не намерих сила да помръдна. Бях прекарал в леглото дълго време, бях с два катетъра, отслабнал бях 20 кг и не можех да мръдна. Стана ми адски зле. Вбесих се, че не мога да направя нещо толкова просто, като да гушна дъщеря си. Тогава си казах, че каквото и да става, ще изляза от болницата. Никога, дори за миг, не съм си помислял, че ще умра в онова болнично легло. По-късно разбрах, че шансът да умра в онзи момент е бил много висок и буквално съм се отървал на косъм. Ако не беше детето, не знам дали сега щях да съм сред живите“, разказва Виктор.
Въпреки смелостта и ината си, въпреки любовта към съпругата и малката си принцеса обаче младият мъж не подема кампанията за набиране на средства веднага. „В началото бях много горд, срам ме беше да търся помощ. Но разбрах, че като умра, не мога да взема гордостта със себе си. По-добре да остана тук, при детето си“, казва Виктор. „Може би ако бях сам, щях да приема в даден момент съдбата си и да се оставя по течението“, допълва той. Срещал е такива хора. Хора, уморени от хемодиализата, които въпреки желанието на близките си спират процедурата, за да починат броени дни по-късно и да се отърват от мъките си.
В България хората просто умират
В България сякаш никой нищо не иска да прави и хората тихо си умират. Това е съдбата на тези, чийто живот зависи от хемодиализата. Според Виктор е въпрос на финансови интереси сред определен кръг от хора трансплантации у нас от трупни донори да няма, за да вървят далаверите с лекарствата и консумативите за диализата. Все пак трансплантацията е по-евтина от многогодишна диализа. „Чел съм, че около 80-90 процента от трупните донори са от Източна България, тъй като във Варна работи доц. Платиканов, който успява заедно с екипа си да убеди близките на хората в мозъчна смърт да дарят органи. От София почти няма трупни донори“, казва младият татко. България е и сред страните, в които умре ли някой при катастрофа, трупът не се обработва, за да се види става ли за донор или не. В Испания има специализирани линейки с лаборатории, които се отзовават на инциденти. Още в движение се правят изследвания на жертвите, за да се прецени дали органите са годни или не.