Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън посети България и разговаря с президента Росен Плевнелиев, с министър-председателя Бойко Борисов, с министъра на външните работи Николай Младенов и с представители на неправителствения сектор. Понеже България е единствената страна, която държавният секретар посещава (освен участието си в конференцията по сигурността в Мюнхен), се родиха какви ли не конспиративни теории.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Разбира се, от официалната част на посещението не могат да се правят други изводи, освен че бяха потвърдени добрите отношения между България и САЩ; че те са приятелски, че България може да разчита на Америка и така нататък.

Подозренията обаче си остават: от тези, които са противници по принцип на тясното обвързване със САЩ и от тези, които са негови горещи привърженици. Едните смятат, че Америка ще ни иска нещо, което ще е против нашите интереси, другите, напротив, не се страхуват, че американците ще искат нещо, понеже виждат в това нарастване на значението на България и на българската политика.

Много е трудно да се дават рецепти за международни отношения, особено в днешни времена.

Историческият опит на България обаче показва, че изграждането на специални отношения с коя да е велика сила не й е донесла нищо добро. Самото Освобождение на България през 1878 година е в голяма степен резултат на специалното отношение на Руската империя към българите (или по-скоро към територията), като след това е направен опит тези специални отношения да се прехвърлят и върху новата държава до степен, която фактически заменя дотогавашната васалност от Турция с руска.

По-нататък България, еманципирайки се от Русия, и особено губейки Балканската и Междусъюзническата война, започва да гради по-близки отношения с т.нар. Централни сили, Германия и Австро-Унгария, а след катастрофата през Първата световна война се опитва да гради специални отношения с кралска Югославия. След 1930 година България трайно се настанява в германска орбита и гради специални връзки с Третия Райх.

След края на Втората световна война България практически не получава избор: тя е закотвена в съветския лагер и за около половин век си спечелва репутацията на най-близък сателит на Съветите, включително стигаща до предложения до заличаване на държавния суверенитет.

Историческите аналогии са много хлъзгава работа, ама близо 140 години държавен опит все трябва да значат нещо.

България е малка страна и прекаленото едностранно обвързване с коя да е велика сила не ни е довеждало до нищо добро. След толкова катаклизми би трябвало най-накрая да сме разбрали, че нашата външна политика, освен на интереси, които ни изглеждат важни и осъществими за момента, трябва да се основава преди всичко на принципи.

Например, ако някъде по света свободата и живота на хората са застрашени, ние твърдо трябва да подкрепяме защитата им. Ако някъде по света има агресия, ние трябва да сме твърдо против тази агресия и с каквото можем да помагаме тя да бъде прекратена. Това е и шансът да получим подкрепа и защита в критични моменти.

За щастие България е член най-силния военен блок в света – НАТО, и, каквото и да се говори – на най-големия общ пазар, Европейския съюз. Това е нашата гаранция, нашата застраховка. Заслужили сме това право, включително с кръвта на българските войници в мисиите по света.

И от Америка ние не трябва да искаме, нито да даваме нещо повече от това, което искат и дават нашите съюзници от НАТО и ЕС. То ще рече например и за България да няма визи за САЩ, както е за повечето страни от ЕС. Ще рече да няма търговски и други ограничения за българи и български фирми. И други подобни, общи за цяла Европа неща.

Срещу това ние, като съюзници и приятели, подкрепяме определена политика, основана преди всичко на ценности, на свободата и на човешките права, както това прилича на една малка, но свободна и независима нация.

Нищо повече. Нищо по-малко.