"Като разбра, че заминавам да уча в Америка, дядо ми написа прощално писмо: "Прогнила капиталистическа свиньо, лек полет. С обич, милият ти дядо." Написал го беше на една измачкана червена бюлетина от изборите през 91-а, важен крайъгълен камък в колекцията му от комунистически бюлетини... Тая чест ме трогна. Седнах, взех еднодоларова банкнота и написах на дядо следния отговор: "Мерси за писмото, комунистически лапнишаране. Заминавам утре и като пристигна, ще гледам веднага да се оженя за някоя американка. С обич, милият ти внук."

Така започва един разказ, включен от Салман Рушди в антологията на най-добрите американски разкази през 2008 г. Казва се "Как купихме Ленин" и е написан от един 26-годишен (тогава) българин. Мирослав Пенков е роден през 1982 г. в Габрово в семейство на лекари. Единствен син. Завършва I АЕГ в София, а през 2001 г. е приет в университета на Арканзас, където получава бакалавърска степен по психология, а по-късно и магистърска по творческо писане. Казва, че ако тогава е бил на сегашния си акъл, не би заминал зад океана. Но пък не съжалява, че не е бил, и поел в тази посока.

Как всъщност Рушди забелязва разказа на Пенков? В САЩ кратките форми не са сред най-популярните, но има сериозни екипи, които пресядат всеки появил се текст. Редакторите предоставят на някое голямо име подборка от 120 разкази, а корифеят отсича кои 20 са най-добри. Антологията излиза от 1914 г. по идея на Робърт Пен Уорън.

Но мислите ли, че това е достатъчно да пробиеш в литературата? Съвсем не, както доказва и последващият опит на Миро да се наложи на книжния пазар. Всеки, който си купи сборника му с разкази "На Изток от Запада" (ИК "Сиела") и намери в него "Как купихме Ленин", няма да прочете това, което е одобрил авторът на "Сатанински строфи". Текстът му не се видял достатъчно добър на US редакторка и тя го накарала да го преработи поне 6-7 пъти.

Щом се почувствал уверен в себе си, младият мъж си намерил литературен агент. Папката му с разкази обиколила няколко редакторски бюра. От едно издателство му предложили идеални условия, включително и дял от авторските права при евентуален пробив в чужбина. Но той се целел в най-добрите. Така стигнал Farrar, Straus and Giroux - втора по влияние издателска къща в САЩ, която има огромна мрежа от агенти и книжари по цял свят. Два пъти му отказали с аргумента "Един разказ книга не прави". Три години продължила работата над сборника с редакторка, която скъсала нервите на мастит писател с награда "Пулицър", но се родил бестселър. Не простила и на нашето момче. "Пречупи ми гърбината. Заяви, че разказът е много сантиментален, а това в Америка се смята за манипулация с чувствата на читателя. В разказа родителите на героя загиват при катастрофа. Редакторката прецени, че конфликтите не могат да тръгват от случката, а трябва да са продиктувани от характерите на героите. И пренаписвах, и пренаписвах", разказва Мирослав. В крайна сметка издателството не пропуснало да се застрахова с опцията, че и следващите ръкописи на българина първо ще бъдат предложени на тях. А той гледа вече към роман. Със сигурност е измислил заглавието и пази в чекмеджето към 200 страници.

Започнали да излизат отзиви като: "Пенков постига с единични фрази толкова, колкото други писатели не успяват и с цели глави... Сборник на триумфа" ("Лос Анджелис таймс"), "Блестящ сборник" ("Гардиън"), "В ръцете сте на един млад майстор на разказа..." ("Монреал газет"), "Великолепни разкази за любов и омраза, дом и носталгия, страст, изгнание, насилие, история и хумор..." ("Сатърдей Ейдж", Мелбърн).

Но пък "Ню Йорк таймс" не отделил внимание на "На Изток от Запада". Конкуренцията написала ехидната статия "Шестте книги, които "Ню Йорк таймс" пренебрегна". Едната от тях е тази на Мирослав. Сборникът вече има електронна и аудиоверсия. Предстои издание с меки корици.

Издателите сами не си повярвали, че с нашето момче са открили златна мина. А когато завалели поръчки за преводи в чужбина, съвсем се смаяли. Пенков даже им се обидил. "Толкова ли ми нямахте доверие", попитал ги той. Ръкописът бил предложен на търг и купен в 11 държави. Само в Германия за авторските права са наддавали 7 къщи. Там, щом разбрали, че младият писател е запален футболен фен, веднага му осигурили билет за финала на Шампионската лига догодина. Предстоят му срещи с читатели в Израел, Испания, Швеция... В Англия обаче поискали рецензия от български писател. Не успели да намерят такъв критик...

Мирослав Пенков е откритие на известния писател фантаст Агоп Мелконян. На един литературен конкурс той отличил негов разказ, а после го поканил и да пише за фентъзи списание. Ученикът от английската гимназия, който четял всичко наред, понякога се шегувал с типичното за младостта самочувствие: "Когато искам да прочета нещо интересно, сам ще си го напиша". Сега казва: "Трябва да те научат как да четеш, за да не откриваш топлата вода. Необходимо е да уважаваш тези пред теб и да стъпваш на раменете на гигантите". Не го вълнуват теми за вампири, върколаци, извънземни. "Човекът е най-страшното нещо, особено изправен срещу някаква патология на съзнанието", смята той.

Когато заминал за САЩ, имал план до 10 г. да започне да пише на английски. Заел се да търси собствения си глас. Усетил, че е на прав път, когато не можел да обясни на колеги и приятели що е то България. Нямал да им даде подходяща книга. И се наел сам да я напише. Затова разказите му обикалят из Македония, в Западните покрайнини, засягат възродителния процес, а в тях звучи гласът на нашенската гайда, усеща се преклонението му пред Яворов. В един от тях има малък гений, който лесно наизустява цели страници от вестник. За автора това е символ на човек, който назубря миналото без да го разбира. Смята това за много опасно. Рядко вплита в текстовете си биографични елементи.

"Осемте разказа рисуват една България, минала и настояща, приказна, абсурдна, тъжна, смешна, луда, през погледа на най-обикновени хора", казва той.

Мирослав, самият той едва на 29 г., уверено преподава творческо писане на студенти, често по-големи от него. Радва се, когато открива таланти, услажда му се да ги шлифова и само благородно понякога им завижда. Скаран е с числата, но съдба - взел си жена математичка. С японката Кьоко са заедно от 5 години, от три са женени. В името на неговата писателска кариера тя напуснала работата си в училище за надарени деца и по последвала към университета в Тексас.

Дори и за такива перспективни млади хора винаги има административни трудности в устройването на работа. Мирослав се надява, че щом ги преодолеят (заветната зелена карта) и той получи постоянно преподавателско място, което в университетите е гаранция за осигурено бъдеще, всичко ще е наред.