Еврокомисарят по въпросите на международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева даде специално интервю за ТВ "Европа". Тя експертно изложи основните хуманитарни проблеми в най-горещите точки на света, очерта възможностите за действие и посочи тенденции. Г-жа Георгиева подчерта, че броят на бедствията годишно нараства поради редица обективни фактори и културата на превенция ще става все по-значима за начина ни на живот.



- От последното ни интервю досега имаше много природни бедствия. Броят се увеличава, така ли е?

- Категорично е така. Последните 25 години честотата на природните бедствия се увеличила над 5 пъти. През 1975 г. е имало 78 големи бедствия, миналата година бяха 385. И не само числото се увеличава, а и интензивността на бедствията се увеличава. Защо? Заради климатичните изменения, които правят бедствията, свързани с климата, по-сериозни, заради това, че има повече хора на земята. Този месец ние ще минем 7 милиардната граница на населението на нашата планета. Повече хора, когато удари бедствие, повече жертви. Икономически се развиваме, освен това се концентрира живота повече в градовете. От 2005 г. повече хора живеят в градове, отколкото в села, а знаем, видяхме го и в Турция, когато хората живеят концентрирано, жертвите са повече. Нямам никакво съмнение, че тази тенденция, за съжаление, ще продължи.

- Какво направиха вашите хора след земетресението в Турция? Там има много жертви и ранени.

- Веднага влязохме във връзка с турските власти. Искам да благодаря на България, която както винаги, се отзовава веднага с готовност да предостави екипи. Ние имаме готовност да пратим помощ, ако се наложи. Районът, в който са пострадали хората, е отдалечен планински и е в място в Турция - има своята сложност – е в кюрдски регион и естествено правителството се старае първо да види дали могат те със своите сили, със силите на турския Червен полумесец, да се справят. Засега очакването ни е, че те няма да поискат съдействие от Европа. Но ако това се промени, ако картината е такава, че силите на турския Червен полумесец не са достатъчни, ние имаме готовност веднага да се включим. Освен това не само първите 72 часа...след това ще има период на възстановяване, когато са нужни генератори, когато е нужна понякога техническа помощ.

- Мина доста време след земетресението и цунамито в Япония. Вие продължавате ли да помагате там? И ако е да, какво правите?

- Това тройно бедствие беше и ще остане за годината най-сериозното, което аз лично съм видяла. Убедена съм в това поради комплексността – имаше земетресение, цунами и експлозия в реактора, което създаде много сложна обстановка за японското правителство и за японския народ. Ние помагахме в първите няколко месеца и тази помощ много високо се оцени от японския народ. Няма да забравя никога кметът на едно градче, на което ние предоставихме европейска помощ, когато го посетих, това е градче, близо до Фокушима и там имаше много от евакуираните от Фукушима и той ми казва – на европейските граждани ние много благодари, че сега нашите хора има на какво да спят и да сънуват по-добро бъдеще. Но най-вече ви благодарим, че в най-трудния момент за нас, вие сте тук. Какво правим сега? Ние вече нямаме роля в помощта за справяне с последиците, но имаме много важна роля да работим заедно с Япония, да използваме техния опит като платформа за повишаване на вниманието на света към подготовката за такива бедствия.

- Тоест един вид превенция, преди те да се случат.

- Превенцията трябва да стане нормална черта в начина, по който живеем. Ние трябва да имаме мислене, което да е ориентирано към управлението на рисковете такива, каквито ще бъдат, а не такива, каквито ги знаем от детството си. В това направление на 23 септември във Вашингтон, заедно с японското правителство и със световната банка ние инициирахме програма за обединяване на тези, които работят по хуманитарна помощ и тези, които работят в областта на развитието, която е ориентирана към подготовката за бедствия и която ще се превърне в една от съставките на работата по време на годишните срещи на банката и на фонда. Така че ще ме видите постоянно ръка за ръка с японците да повишаваме вниманието към подготовката и превенцията.

- Върнахте се скоро от Далечния Изток, бяхте в страната Мианмар – една страна, за която българите почти нищо не знаят, но е така и за обикновения европеец. Дори се опитахте да убедите тяхното правителство да ви сътрудничат. Не мога да разбера защо не искат хуманитарната помощ от Европа?

- Мианмар е много интересна страна, тя е много красива, хората са прекрасни, много гостоприемни. Но е изолирана от света по собствено желание в резултат на управлението на военната хунта там. Тя се оказва много различна от страните, които ще видите по света, от гледна точка на управление, от гледна точка на това, че в нея има три-четири валутни курса на местната валута. Много място има за развитие. Аз пътувах с кола от новата столица до Янгон – това е много интересен път, построен е за военни цели, по него могат да минават танкове, но от двете му страни е голяма беднотия. Аз не видях едно градче. Има селца, хората с коне, с крави, няма машини. Поради своята изолация на правителството, което сега действително иска промени, те не искат да бъдат повече отделени от останалия всят, не искат да бъдат под сянката на Китай, тъй като той до сега беше единственият партньор, който имаха. Искат да се отворят, но не са убедени, че знаят как и не са убедени кога и колко могат да направят. Когато се срещах с представителите на правителството, моята молба към тях беше – дайте ни възможност да ви помогнем там, където вие имате най-голяма нужда. Къде имате най-голяма нужда? – В зоните по границите, където има все още конфликти, където хуманитарната помощ е много важна и за подготовка за бедствия. Мианмар е една от най-рисковите страни в Азия от гледна точка на природни бедствия – там периодично загиват хиляди. Преди две години повече от 140 хил. по официални данни загинаха в резултат на природно бедствие. И те ми казаха – да, ние сме готови, искаме да сътрудничим, но нека да видим как да го направим и, разбира се, ние трябва да вървим стъпка по стъпка. Видях се там с една „икона” на демокрацията, която ми каза - ние ще се променим, аз вярвам в това, че вървим към промяна, обаче тази промяна няма да е лесна. Вие, Европа, трябва да сте с нас и трябва да имате търпение към нас. Аз смятам, че ако имаме търпение, в Мианмар ще станат прекрасни неща, тя може икономически да се развива не по-зле от Виетнам.

- По-различен ли е случаят с палестинските територии? Там също трудно се допускат вашите хуманитарни пратки.

- Много по-различно, защото палестинските територии са под окупация. В Мианмар проблемите са правителството да вземе правилните решения и да се научи бързо как да ги изпълнява. Докато в окупираните територии има две страни, отношенията между тях са много по-сложни. Там за нас е много важно колкото може повече Израел да отваря врати за хуманитарна помощ. Последната година имаше добри стъпки в това направление. Да се надяваме, че този курс ще се задържи и особено, че той ще се ориентира към една много важна тема за окупираните територии, а това е правото на хората, които живеят под окупация, да имат достъп до образование, да имат достъп до работа, да могат да се движат сравнително свободно, така че в икономически план да постигнат поне по-добър живот и по-добро бъдеще. В окупираните територии има една зона C,  която е 62 % от Западния бряг и където Израел, като окупатор, действително е наложил много големи ограничения на живеещите там. Трябва да се върви към повече права за тези хора. Аз посетих там едно училище, което е под заплаха да бъде разрушено. Ако то бъде разрушено, дечицата, които живеят там, не могат да се образоват. Това не е и в интерес на Израел. Ако децата на Палестина нямат образование, то е по-вероятно те да са в редиците на съпротивата, включително с екстремално поведение, отколкото като мирни граждани.

- Скоро на сесиите на ООН беше поставен въпросът за признаването на палестинската държава в рамките на споразумението от 1967 г. и това като че ли раздели света на две. Вашата позиция каква е в това отношение?

- Моето дълбоко убеждение е, че пътят е към това – да живеят две държави една до друга в мир. Да се стигне към това решение по пътя на преговорите. И да могат двете страни да са убедени пред своите граждани, че са постигнали този резултат, който най-добре балансира интересите на Израел и на Палестина. Тоест да продължи процесът на преговорите и този процес да доведе до решителен резултат. Това трябва да стане по-бързо, а не по-бавно. Защото колкото повече време минава в условията на арабската пролет, когато страните, които заобикалят Израел и окупираните територии, вървят по своя път, борят се за демокрация, ако изостава решаването на палестинския проблем, това е лошо не само за Израел и за палестинците, то е лошо за целия свят.





- Означава ли това, че на този етап, когато Америка вече не толкова безапелационно подкрепя Израел, има по-големи шансове това да стане?

- Най-важният фактор са двете страни в преговорите – Израел и Палестина. Те трябва да са убедени, че могат да вземат решение.

- Това не е лесно.

- Никак не е лесно, ако е лесно, досега щеше да е станало. Но е много важно те да намерят мотивацията да говорят един с друг, да решават проблемите. Всеки, който е бил в Йерусалим, знае колко е трудно...

- ...да се мине от едната до другата част...

- И колко е трудно да се реши чия столица е.

- И да се определи икономически чия част на кого е – има територии, на които има палестински и израелски предприятия.

- Никак не е лесно, но не е невъзможно, стига да има политическа воля и от двете страни, двете страни да са убедени, че достигането до краен резултат в преговорите е по-добро, отколкото продължаването на статуквото. И то трябва да стане по-бързо, тъй като регионът се променя и не съм убедена, че регионът ще продължи да преглъща нерешен палестински проблем завинаги.

- Преди няколко дни Европейската комисия отпусна 24 млн. евро за борба с глада в Африканския рог. Ако не се лъжа, преди това бяха отпуснати още 160 млн. евро. Въпреки това хората продължават да умират от глад. Този проблем го има от столетия. Трябва някакво трайно решение. Достатъчни ли са тези пари?

- Затова да помогнем на хората, които страдат от глада днес, тези средства са значителни, недостатъчни, но около 80 % от финансовите потребности да се атакува проблема с глада в Сомалия, Кения, Етиопия, Джибути са посрещнати. Парите, като такива, не са най-големият ни проблем. Много по-сериозен проблем е сигурността на населението, особено в Сомалия, но все повече и в Кения. Както знаете, правителството на Кения взе решение да прати войски в Сомалия, тъй като се отвличат хуманитарни работници, които работят в Кения и се отвеждат в Сомалия...

- Извинявайте, че ви прекъсвам, но видях една статистика, че през 2010 г. има 129 инцидента с хуманитарни работници, 69 са убити, 85 са ранени и 87 са отвлечени. Аз недоумявам как все още успявате да накарате тези хора да работят и какво ги държи там?



- Хуманитарните работници имат една от най-трудната професия и една от най-опасната професия в света. Това са обикновено хора, които са посветили живота си, за да помагат на другите, рискуват своя живот, за да спасят деца, застрашени от глада, жени, застрашени от изнасилване, мъже, които са попаднали в конфликт и не знаят как да се измъкнат от него и действително не е лесна работа. Аз съм пътувала по много от тези опасни точки по света, бях й в Сомалия, бях в Етиопия и това, което виждаме, че хуманитарните работници са готови да поемат риск, но те също очакват от нас да направим всичко по силите ни да ги защитим. Какво това означава конкретно в случая, за който сега говорим – Сомалия, Кения? – Това означава да засилим присъствието на полиция в Дадап, там, където живеят вече 500 хил. бежанци. Кенийското правителство ми казаха, че са готови да предоставят повече полиция, но да ги разбера, че имат много проблеми в страната им, може ли Европа да им помогне. Тези 24 млн. евро, които вие споменахте, голяма част от тези пари отиват именно затова – да помогнем за повече сигурност за бежанците, но и за хуманитарните работници, които осигуряват храна, вода, медицинска помощ. Втората ни задача е в Сомалия. Там тя е да създадем условия, в които в Могадишу да пристига помощ, която да стига до хората и да има помощ по тази част в Сомалия, която е под контрола на "Ал Шабаб". Това, което не е много известно, че да, "Ал Шабаб" изгониха много хуманитарни работници, те изгониха 18 организации преди 2 години, но останаха няколко организации, между тях Червеният кръст, организацията на ООН за децата "Уницеф", норвежкият Съвет за бежанците, които продължиха да работят в много тежки условия и които днес са мостът, по който помощта достига до хората. Какво направиха те, за да могат да останат да работят? Първо, те създадоха взаимоотношение с местните старейшини, с местните хора, отношение на доверие и второ, те разчитат много на сомалийци, които са напуснали страната, но имат желание да помогнат да се върнат вече като международни работници.

- Това, на което разчиташе и България, в началото на промените.

- Точно така. Тези хора, които могат да помогнат, да се осигури постоянен поток на храна, на медицинска помощ. Сега, докато си говорим с вас, 400 хил. деца са под риска да умрат. Имаме все още места в Сомалия, където е много трудно помощта да стигне – може би 20-25 % от хората получават помощ. Кое е най-голямата пречка? - Липсата на сигурност, липсата на дори нормални неща като пътища, като достъп до по-отдалечени места. И сега започнаха дъждовете – на пръв поглед ще кажете ах, сушата свършва, дъждовете са дошли, значи всичко отива на добре...Дъждовете днес само носят болести – масово умират дечицата от диария, те носят малария, която поваля млади и стари, изтощени от глада. За да можем ние да помогнем в такива условия, трябва да работим за повече сигурност, за възстановяване на държавността. А затова международната общност, моето най-голямо притеснение - да си каже ние не можем да допуснем никъде по света да има бездържавност, ние трябва да помогнем на тези страни да имат структура, която да позволява нормално да съществуват хората.





- Една от теориите на Европа е, че по-добре да даваме пари, за да задържим тези хора там, отколкото да даваме пари, след като тези хора дойдат тук.



- Но за да ги задържим там, трябва да има някакъв минимум на условия на живот, минимум на институции, които да гарантират реда, да защитават правата на хората. В момента в Сомалия това почти по целия юг го няма. Има го в Сомалияленд, има го в Пунтленд, където местни старейшини са казали стига толкова, ние искаме да помогнем на нашите хора, създали са някакви структури за ред, за справедливо разпределение на помощта, там ние можем да работим. Но в централна Сомалия – много е трудно.