- „Ръкомахане в Спокан” е най-новият ви спектакъл в Народния театър. С какво ви провокира тази пиеса на Мартин Макдона?

- Харесвам стратегията му по ироничен начин и без никакво идеологическо напрежение да разкрива механизма, по който се формират публичните идеологии. Пиесата разглежда как хората усвояват изцяло своята идентичност от образци – филми, телевизия, най-вече медии. Те вече не могат да направят разликата между реалния и виртуалния свят в медиите и това променя собствените им характери. Конкретното действие се случва в градчето Тарлингтън, което е измислено. За автора то е утопично място, метафора на едноетажна Америка. Обикновено изборът на Макдона пада на места, които са далеч от голямото цивилизационно движение. Иначе Спокан реално съществува, намира се в северозападния щат Вашингтон. Покрай голямото ни чудене защо точно там е станало изходното събитие в пиесата установихме, че в това градче е живял Дейвид Линч, който е един от кумирите на Макдона. Помислихме, че може да има и такава връзка.

- Как стигнахте до този текст?

- Следя отблизо няколко драматурзи и в момента, в който те публикуват своя пиеса, веднага я прочитам. С някои от тях сме в кореспонденция и понякога чета текста, преди да е излязъл. Макдона не е от тях, но него чета веднага след публикуване. В Англия и САЩ е традиция пиесата да се публикува след първата премиера. На репетициите и по време на първата постановка драматургът следи какво в пиесата още не е изгладено, как го възприема публиката. Това дава възможност на драматурга да провери и коригира текста си преди публикацията.

- Това е първият ви спектакъл у нас, след като две години поставяхте в Русия. Почувствахте ли се отшелник там?

- В днешно време границите не са кой знае какъв проблем - човек ги минава само физически, тъй като виртуалното пространство е достъпно навсякъде. Чрез компютъра си мога да бъда в България дори на почти битово ниво. Така че не съм се чувствал чак като отшелник. Големият скок е друг - човек да проумее вътрешния разговор на една чужда среда. По някакъв начин трябва да се свържеш с друго колективно несъзнаване и да го почувстваш, за да можеш да направиш нещо в изкуството. В Русия конфликтите и въпросите, важни за идентичността, са различни от нашите. За да разбереш природата на дебата и да усетиш какво вълнува другите, трябва да живееш сред тях известно време. А моите представления там все още са от гледната точка на гостуващия човек, която обаче става по-задълбочена. Скоро пак заминавам за там. Първо ще поставя “Грозният” на Мариус фон Майенбург в Саратов, а след това „Канкун” от Жорди Галсеран в Санкт Петербург.

- Приличат ли си българската и руската публика?

- Руската е по-консервативна като цяло. А българската по-трудно задържа вниманието си върху каквото и да било. Много е привикнала към телевизията и иска бърза смяна на картинките. Има дефицит на внимание, иска нещата в театъра да се мърдат малко повече, отколкото биха се мърдали в Германия или Русия.

- Още ли смятате, че у нас все повече няма възможност за космополитни проекти и затъваме в провинциализъм?

- Да. Това е резултат от дълъг процес на Балканите, започнал още преди два века. Страстта да намериш себе си и своята “исконност” понякога те отрязва от другите. България има изблици на отвореност - през Възраждането, около Освобождението, та чак до 30-40-те години на ХХ век. Тези изблици са желание за навлизане в европейския контекст, за организиране на държавата по начин, по който тя да функционира именно в рамките на цивилизационния проект „Европа”. Но последвалото травматично затваряне за много дълго време в момента произвежда рецидивни ефекти. Отварянето след 1989-а имаше хаотичен, даже промискуален характер - да се попие абсолютно всичко. След това дойде завръщането към затварящия се културен формат. За съжаление това се стимулира от комерсиализацията на изкуството, защото нейната първа цел не е да го развива, а да обслужи някакъв моментен интерес на публиката. Водещ е потребителският фактор и според културните нужди на населението ни се налага да навлизаме в проблематика, която е твърде домашно-битова. Актуалните теми в България не са световните теми на идентичността. Затова понякога дори най-съвременните пиеси и филми тук изглеждат леко неадекватни.

- Как е в Европа?

- Едно изследване за потреблението в културните индустрии сочи, че народите в Европа се обръщат към собствения си културен продукт и към глобалния. Тоест, интересуват се само от себе си и от Холивуд. Но се губи интересът към останалите, дори към тези, които са съседи.

- В последно време не сте поставяли български автор. В криза ли е родната драматургия?

- Не. Има достатъчно примери за добра съвременна българска драматургия. Дилемата пред режисьора не е национална или интернационална драматургия, а да избереш това, което те вълнува пряко или косвено. Никога не подбирам пиесите, които правя, според националната принадлежност на техния автор, а според това, което ме интересува в момента. Иначе бих скучал. Когато не си в темата си, не си достатъчно продуктивен като режисьор.

- Първият ви филм „Дзифт” спечели признание от световни фестивали, кога пак ще гледаме ваш кинопроект?

- От месец юни работим по такъв проект със Захари Карабашлиев. Ето, той е български автор, макар и да живее в Америка. Сценарият е оригинален, не е свързан с негова книга или разказ, развиваме го от нула. Работното заглавие е “Контра”. Става дума за трансфер на съзнание чрез нанотехнологии. Замесена е и генетиката.

- Какво е впечатлението ви от новите български сериали?

- Гледал съм някои серии в интернет, по простата причина че в последните години не гледам телевизия. В Мрежата изборът е мой, знам какво да гледам и да чета, а телевизията ме слага в собствената си програма. Моето време не съвпада с тази програма. Така че през Интернет се осведомявам докъде са стигнали опитите по посока сериали. Радва ме фактът, че технологически, на нивото на занаятчийското умение, сериалите се произвеждат по-добре. Не мога да кажа обаче, че от сериал очаквам голямо постижение на авторското киноизкуство. Самата серия предполага индустриално производство. То пък предполага лимитирано време, а лимитираното време – производство по тертип. Комплименти за това, че се развиват умението и занаятът. Това е много важно, но разбира се, не е всичко. Все пак сериалът няма право да бъде особено задълбочен, нали е ориентиран към всички.

- Как изглеждат реформите в културната сфера от вашата камбанария?

- Изкуството е термин, който не може да бъде икономически разбран, нито да бъде включен в обща икономическа рамка. Поради което съществува политикономическият термин „културна индустрия”. Той превежда това, което би трябвало да бъде изкуството на езика на взаимоотношенията, които минават през финансово и пазарно регулиране. Изкуството не подлежи на мениджмънт за разлика от културната индустрия. У нас, за разлика от Европа, няма целенасочена подкрепа за авторското изкуство. А именно в авторското изкуство се появяват интересните европейски постижения. Като член на Европейската филмова академия и лично заинтересован от кино гледам между 60 и 100 европейски филма годишно. От тях 4-5 ленти са великолепни. Такъв годишен „улов” на пръв поглед изглежда малък, но всъщност произвежда събития, зарежда със смисъл и като цяло е много стимулиращ. Това е културата. Тя образува големи критични маси от хора, които се занимават с едно и също нещо, и в края на краищата в постиженията на най-добрите се излъчва един екстракт от усилията на всички. Разбира се, винаги има огромно количество талаш, но в талаша има полезни зърна, от тях израстват приличните филми, от тях пък се отделят по-прилични и така, докато стигнем добрите. Това е културата - процес на развитие, в който се стига до отбрана реколта едва след усилията на множество индивиди.

- Предстоят избори, какво е нивото на политическия театър?

- В политическата ни система основен дефицит е неразбирането на инструмента на демокрацията. Нивото на социално развитие на нашето общество изглежда е още по-ниско, отколкото се изисква, за да се захранва нефасаден демократичен модел. Не сме минали през фази на либерализъм, през фази на еманципация на индивидуалния субект на новото време, който – под формата на гражданин, би трябвало да е суверенът на властта. Затова хората са податливи на пропагандни манипулации, беснеят, ядосват се, попържат и подскачат, развълнувани от образи и картинки, които им се прожектират в Платоновата пещера. Когато не се прави разлика между виртуален образ и реална личност, между захаросана програма и реална политика, тогава се гласува за картинки, а не за политики. Дори самата тенденция да се гласува за отделни харизматични хора и да им се делегират свръхочаквания е все още митологична фаза на демокрацията.

Визитка

Роден е на 23 февруари 1972 г. в София

Завършва Националната гимназия за древни езици и култури през 1991-ва.

Изучава едновременно философия в Софийския университет и режисура в НАТФИЗ.

През 1997-а се дипломира като философ, а следващата година и като режисьор.

Дебютният му филм „Дзифт” попадна в селекциите на петдесет и четири международни кинофестивала и беше отличен с общо деветнадесет награди включително „Сребърен Георгий” за най-добра режисура на кинофестивала в Москва преди три години.