Северозападът е родина на митове и легенди. Неслучайно оттук е Йордан Радичков - човекът, който насели българската литература с тенци, верблюди и други мистични същества.

Но, както твърдят историците, всеки мит почива на някаква реалност. В това бързо се убеди екипът на "Преоткрий България" в поредното си приключение. А то наистина си беше преживяване в стил Индиана Джоунс. Защото тръгнахме без предварително проучване, изцяло доверявайки се на разказите на местния ни водач от Берковица.

Бившият военен авиомеханик Тихомир е запален местен патриот. Докато стигнем до обещаните обекти, той успя да ни разкаже всички местни предания за миналото на Западна Стара планина. Според тях седем крепости са бранили проходите към долината на Тимок, а под всяка от тях е имало манастир.

Дали са били наистина седем, или просто става въпрос за "свещеното число", не ясно. Но че под всяка крепост наистина е имало манастири, се убедихме сами.

От Мътнишкия манастир "Свети Николай Чудотворец" до село Бели извор днес е останала само църквата. За сметка на това обаче тя е напълно реставрирана, а манастирският имот е заварден с хубава метална ограда. Дай, Боже, да се намерят още спонсори, за да си върне манастирът старата слава.

Оттук започна голямото катерене към Кози крак кале, както местните хора наричат Мътнишката крепост. Някога до нея може да е имало пътека, но не и днес. Пробивайки си път през дървета и храсти, стигнахме до стръмнината, където са запазени стените от ломен камък и хоросан, стигащи някъде до 3 метра. Това е останало от някогашния укрепен пункт. Размерите на основите все пак дават основание да се смята, че става въпрос по-скоро за стражева кула.

Истинското изпитание обаче дойде при добирането до следващия обект - Константиновото кале над село Долно Озирово. От подножието на хълма всичко ни се видя лесно. Но освен ронещите се камъни под краката ни, скоро екипът ни се сблъска и с истинска джунгла от люляк и свинекаш - местното название на вид нискостеблен габър, от чиито дребни черни жълъдчета едва ли става каша, дори и за свине. И се наложи да се пуснат в ход трион, брадва и нож, за да се доберем до крепостта.

Усилието обаче си струваше. Макар и прикрита от дърветата, запазената стена се издига на четири метра. И дава достатъчно ясна представа за размерите на някогашната крепост, чиято площ е не по малко от 20 дка. Въпреки разположението си, тя не е имала проблеми с водоснабдяването, защото тук навсякъде има подземни карстови извори. Легендата гласи също, че тук е имало цял тунел, по който комендантът - или може би владетел - е ходил до подземната църква в съседното възвишение, носещо името Ключът.

И много още легенди витаят над този наистина мистичен хълм. За пропаднали в понорите деца, за тайни проходи и съкровищата, укрити от Вълчан войвода и поп Мартин.

Ако наистина е имало такива, сигурно отдавна да са намерени. Но ако за някого изразът, че надеждата умира последна важи с пълна сила, това са иманярите. На следите от техните "проучвания" се натъквахме на всяка крачка.

Проф. Христо Матанов: Археолозите често закъсняват

Това, на което експедицията "Преоткрий България" се е натъкнала по време на търсенията си в Берковишко, потвърждава две отколешни наблюдения върху българското археологическо наследство. На първо място то е пълно с изненади. Едва ли има страна в Европа, в която непроучените археологически обекти да са толкова много. На второ място обаче идва печалната констатация, че в много случаи археолозите са безнадеждно закъснели. Иманярите, най-често много агресивно и без необходимата подготовка, унищожават безценни археологически богатства.

Знам, че това едва ли ще помогне много, но поне четящите от тях призовавам да помислят малко, преди да копаят. В обекти като тези край с. Бели Извор и село Долно Озирово едва ли ще намерят нещо особено от тяхна гледа точка. Първо, това са крепости и укрепления, където по презумпция не са живеели особено богати хора. Те са били подчинени на военния практицизъм, следователно намирането на предмети на изкуството е повече от съмнително. Второ, никой, който е имал ум да натрупа съкровище, не би бил толкова глупав да го зарови в обект, който по принцип стимулира иманярското търсене.

А иначе въпросните две крепости се нуждаят поне от сондажно проучване, за да можем да кажем от кога датират. Правдоподобно изглежда предположението, те много от укрепленията в този район са защитавали римския път, прекосяващ днешна Северозападна България. Те са се нуждаели от особена защита в късната античност, когато различни варварски племена са нахлували в римските предели. Следователно крайпътните укрепления, разположени около пътното трасе, така че да могат да сигнализират една на друга с дим, са били изградени в периода IV-VI век, най-вече по времето на византийския император Юстиниан I (526-565 г.). Това с голяма доза сигурност може да се предположи за военното укрепление край с. Бели Извор - т.нар. крепост Кози крак.

Що се отнася до другата, значително по-голяма по размери крепост над село Долно Озирово, то тя, ако се съди по облика на градежа, по всяка вероятност е от епохата на Средновековието. Докато археолозите не ни предоставят поне късове керамика или още по-добре - монети, можем да твърдим, че тя е възникнала по времето, когато българският Северозапад се е превърнал в гранична територия, т.е. ХIII-ХIV в. Дотогава той по-скоро е заемал средищно положение в българските владения, които в продължение на векове са стигали до склоновете на Динарите, до Панония (дн. Унгария) и до планините на Босна. Дали тази датировка е точна, ще покажат бъдещите археологически проучвания. Но ако те се забавят, бъдещите изследователи и любители на старини ще срещат още по-разрушени антични и средновековни градежи и още по-варварски разрушено културно наследство.