Николай Милчев е рядко съчетание от призвания - поет и учител. Автор е на редица стихосбирки, сред които "Само скреж", "Надеждата е бебе с очила", "Мокра светлина" и др. Преподава в 105 СОУ "Атанас Далчев" в столицата. В навечерието на 24 май "Стандарт" се обърна към него с въпроси за съдбата на поезията в днешния ден.

- Господин Милчев, има ли трибуна и чуваемост за поезията в момента?

- И думата "трибуна", и "чуваемост" за мен се свеждат до една друга дума - средоточие на човешката същност, и тя се казва "сърце". За да има и трибуна, и чуваемост, трябва да има сърца, които да очакват българската поезия. Моят опит ми показва, че такива сърца има. Много често те са на необикновени места. Те са не там, където се очаква, а в някакви по-малки градчета или селца. Те са зад компютъра, те са невидими, те са извън границата.



За да се чуе една поезия, тя трябва да бъде като човек. Трябва да има нозе, с които да тръгне. Трябва да има глас, с който да говори, и най-вече да има сетива, с които да разпознае онова, което вълнува хората, онова, което те очакват. И най-важното - онова, което това тяло, наречено поезия, има да каже.



А ако говоря съвсем откровено, и трибуната, и чуваемостта са много стеснени. Средствата за масова информация, които си позволяват лукса да пускат поезия, не са никак много, някои от тях изчезват пред очите ни. Списания, които са излизали регулярно, спират да излизат.



- Напоследък се издават много книги от български автори, но има ли младата ни литература своя физиономия?

- Да. Веднага ще спомена две имена на чудесни поети - Елица Мавродинова и Васил Балев.

Те имат лице, успели са да напипат или са в процес на напипване на собствен стил и почерк. Има и редица други млади хора, които пишат интересно. Но мен ме тревожи фактът, че от голямата планина, наречена българска поезия, в момента като че ли извират много потоци.

Това, погледнато от един ъгъл, е добре. Но е необяснимо защо често пъти те текат в различни посоки, често пъти си противоречат, опитват се да си замърсяват чистите вирчета един другиму. И сякаш в България текат няколко литератури. А е хубаво те да се пресекат някъде и да потекат в една по-пълноводна и значима река.

- Една от стихосбирките ви носи заглавието "Надеждата е бебе с очила". Дойде ли време да порасне надеждата ни?

- Това е една много тъжна метафора. Литературният критик Здравко Чолаков веднъж я нарече "отчайваща". Малко са основанията, които ме карат да мисля, че сваляйки очилата на надеждата, очилата, през които бебето гледа на света, погледът му става по-трезв и бистър. Жалко е, ако бебето и големият човек до края останат с очила. Поезията обаче е тъкмо тези очила, през които и детето, и по-възрастният човек могат да видят света различно. Поезията е и далекоглед, и лупа - приближава нещата, но ако е много силно, може и да ги запали.

- Обеднява ли духът на българина? Или, както гласят твърденията на някои оптимисти, в кризата духовните ценности започват да се възраждат?

- Аз нямам готова формула, с която да изразя мнение дали е обеднял духовния ни живот, но ще ви дам един пример. В България беше на гости Нобеловият лауреат за литература Орхан Памук. Това беше последна новина в емисиите. И аз, който претендирам, че живея с литературата толкова много години, научавам това, след като вече съм научил много други, далеч по-маловажни за духа на българина неща - например за разни сменени хора във властта. Духовността се гради и в отношението към това, което е признал светът.

А иначе духът на българина в кризата може да укрепне. Само че аз се питам за цената на това укрепване. Дали то няма да е равно на загрубяване и духовни мазоли. А няма как да излекуваш духовния мазол - той те притъпява и натиска надолу. Той те обездвижва, кара те да бъдеш статичен, да не мислиш, да не разсъждаваш, да не усещаш.

- Могат ли интелектуалците ни да посочат пътя за промяна?

- Категорично съм убеден, че един от малкото пътища, по които промяната може да тръгне, е този, по който вървят българските интелектуалци. За голямо съжаление в най-новата история на България интелектуалците най-често са били употребявани. Те са били използвани в кризисни моменти само като маски, като домино, като прикриване на други задни интереси. Били са изтласквани в решителни моменти. Това не би било толкова лошо, ако интелектуалците съумяваха да остават единни и да имат усещането за собствена мисия.

Интелектуалецът обикновено е индивидуалист и често пъти е лесно раним. При първия удар той се свива в себе си, прилича на охлюв, затваря се. Но без използването на този голям потенциал, какъвто са литературата, изкуството и науката, и без хората, които ги носят, България трудно ще излезе от кризата.



- Вие сте учител по литература. Мит ли е твърдението, че младото поколение не чете?

- За голямо съжаление митът, че младото поколение не чете, е на път да се окаже верен. Аз ще започна с един много тежък пример - имах ученик, който преди няколко години ми заяви, че е прочел само три книги в живота си и те са му нанесли изключително голяма вреда. И че той никога няма да си прости, ако му се случи да говори за нещо, което не е пари и което не може да се свърши с ръце.

Струва ми се обаче, че проблемът е в друго. Той не е толкова в това, че младите не четат книги, колкото, че нямат отношение към тези ценности и натрупвания, които са ни съхранили като хора. Те загърбват голямата поука, голямата магия на литературата. Която, колкото е по-отдалечена от конкретното битие на човека, толкова повече му отваря пътя към бъдещето. Защото смисълът на една литература е да те укрепва, да те окриля, да те насърчава. И не на последно място - да те услажда. И младите, нечетейки, освен всичко друго, не се и услаждат.

- Трудно ли се преподава красотата на думите на поколението, което живее във Фейсбук?



- Трудно се преподава, защото красотата на думите трябва да бъде очаквана. Няма как красиви думи да стигнат до хора, които не ги очакват. Моят опит на учител ме е убедил в това, че учениците по време на преподаването на литература се запалват тогава, когато стане дума за нещо, което не е известно от учебниците. За нещо, което не се знае за писателите, интересни случки от техния живот, техни влюбвания и раздели, ако щете. И чак тогава да се тръгне към преподаването на голямата литература. Мен ме тревожи фактът, че преподаването на литература все повече се превръща в решаване на тестове, все повече се формализира. Малко са часовете, в които може да се разсъждава истински. Не са много часовете, в които се пишат литературни съчинения - да не кажа, че те са почти изгонени от образованието. А литературата чрез писане на съчинения се съпреживява, почувства се отново, дава възможност на учениците да видят нови хоризонти, нови пътища. А колкото повече въвеждаме тестове, ние я превръщаме в заграждане на отговор 1,2,3 - нещо, от което никой няма полза.

- Атанас Далчев, който се падна на матурата, донесе доста изненади на абитуриентите...

- Този въпрос ми е особено близък, тъй като аз преподавам в 105 СОУ в София, което носи името на Атанас Далчев. Нещо повече, лаская се, че съм един от хората, които направиха много за това училището ни да носи името на този голям писател. Същевременно съм наясно, че поезията на Далчев е сложна. Тя носи белезите на едни модерни търсения от 20-те и 30-те години, свързана е с европейската литература и оттласкването на българската поезия от символизма. И разчитането на Далчевите знаци е доста трудно и изисква големи усилия от учениците. Които, страхувам се, те невинаги полагат.

- Наближава 24 май...

- Спомням си, че за мен 24 май бе свързан с първи череши, които носехме на ушите си, и последните люляци, които беряхме в Ловеч. И с онова чудно объркване на букви, които носехме по главите си, и които чак после свързвахме и изписвахме в думи. Пожелавам във връзка с 24 май толкова голямо объркване на думи и толкова вятър в думите, че те да стават все по-магични и по-красиви.