През 1958 година, 12 години след като Сирия е получила независимост от Франция, група сирийски военни и държавници, страхувайки се от комунистически преврат, инициират обединение с Египет. Ражда се Обединената арабска република, наименование, което днес се среща само в кръстословиците.

Съюзът не изтрайва дълго и в края на следващата`1959 година се разпада. Четири години по-късно в Арабския свят изгрява нова политическа сила – БААС, партия на арабското социалистическо възраждане. Малко неочаквано баасистите идват на власт в Ирак през февруари 1963 година, а месец по-късно – и в Сирия.

И в Сирия, и в Ирак БААС бързо установява политически монопол, което в крайна сметка довежда до установяване на еднолична диктатура: в Ирак – на Садам Хюсеин, в Сирия – на Хафез Асад.

За Ирак в последните години се изписа и изговори много, но много по-малко е позната Сирия и режимът в нея.

Хавез Асад идва на власт през 1970 година след безкръвен военен преврат и управлява страната до смъртта си на 10 юни 2000 година, когато почти веднага след това е наследен от сина си Башар Асад.

По документи Сирия се води народна демокрация и социалистическа държава, като повечето анализатори отбелязват, че става дума за режим от националсоциалистически тип: контролът върху икономиката и личния живот на хората в първите години е тотален, след което примката полека се разхлабва най-вече по икономически съображения.

Към днешна дата частният сектор произвежда около половината от брутния вътрешен продукт и тенденцията е да расте. Петролът е малко, а земята – неплодородна и това поставя на изпитание изхранването на населението, което расте с бързи темпове – по около 3 % годишно.

Безработицата традиционно е висока – в момента около 20 процента по официални данни, но може би е доста повече. Всяка година на трудовия пазар излизат около 200 000 млади хора и повечето от тях трудно си намират работа. По тази причина много сирийци отиват на гурбет. Предпочитан е съседен Ливан, където работят около 1,5 милиона сирийци, които пращат в къщи над 1 милиард долара годишно.

При всички случаи обаче бедността е голяма.

В етническо отношение арабите преобладават – те са около 90 процента от населението, има голямо кюрдско (около 6 %, т.е. близо 1,5 милиона души) малцинство, също така и древни народи – арамейци, асирийци, арменци.

Преобладаващото мнозинство са сунити – около 75 процента от мюсюлманите, останалите са друзи, алуити, шиити и представители на други разклонения на исляма. Управляващата династия и изобщо държавният апарат обаче са от алуитското малцинство.

Икономически Сирия е джудже, но военно тя е регионална сила и в съответствие с панарабската държавна доктрина се намесва в съседните държави – особено в Ливан, където сирийското влияние е, така да се каже, международно признато. Заедно с това Сирия, заради загубата на територии от Израел, се чувства задължена да държи конфронтационен курс към еврейската държава и да поддържа нейните врагове. В момента Сирия е официална резиденция на по-голямата част от ръководството на палестинската радикална групировка “Фатах”.

Във вътрешен план властта в Сирия се опира на силен държавен апарат и на тайните служби. Първата работа на сегашния президент Башар Асад е именно като наблюдаващ специалните служби.

Бунтовете обикновено се смазват без много сантименталности. Най-известното въстание е на “Мюсюлмански братя” през 1982 година в Хама, когато армията убива 20 000 души. “Мюсюлмански братя” е забранена организация в Сирия в момента, но е вероятно да има “спящи клетки”.

От жестокостта има едно изключение. Когато през 1984 година (събитието не е датирано съвсем точно) Рифаат Асад, брат на Хафез Асад прави опит за преврат, който за малко не успява, той е пуснат свободно да напусне страната. Сега е в Лондон, мултимилионер, притежава сателитната телевизия Arab News Network ANN, която излъчва за региона и е смятан от мнозина за подбудител на бунта.

Но вероятно само се опитва да се възползва от него.

През 2011 година цялата тази смес - хронична бедност, безработица, религиозни и етнически различия, авторитарна власт, липса на политическа свобода и липса на перспектива беше възпламенена от искрата на арабските бунтове от Алжир и Тунис през Египет до Бахрейн, Йемен и Либия и експлодира.

Протестите започнаха в началото на февруари 2011 година по стандартен тертип – във “Фейсбук” и “Туитър” се образуваха групи, призоваващи към масови демонстрации. Протестът започна в град Дераа, град в Югоизточна Сирия. Режимът отговори както обикновено – армията стреля на месо и десетки демонстранти бяха убити. Местните координационни комитети призоваха за освобождаване на политическите затворници и за разпускане на сегашния апарат за сигурност и замяната му с нов, който спазва законите.

Характерното за сирийския протест е, че той няма известни водачи, няма и официална структура за ръководство, каквато например се наблюдаваше в Египет и сега в Либия. Протестиращите нагаждат исканията си спрямо действията на режима, а най-значимият успех засега е отмяната на извънредното положение, действало в Сирия от 48 години и оставките на около 200 баасисти от средните нива на партийната йеархия.

Засега остава неясно коя е доминиращата сила на протестите, както и почти няма нещо, което да наподобява политическа програма.

Режимът не изглежда склонен да отстъпва повече и обвинява за вълненията чуждестранни сили. Същевременно Башар Асад не се колебае да употребява сила, в резултат на което от началото на интензивните протести от средата на март досега са загинали неколкостотин души, но сведенията са противоречиви и е трудно да бъдат проверени, понеже властта почти не допуска чуждестранни журналисти, а местните не смеят да съобщават данни.

Много е трудно да се прогнозира как ще се развият събитията по-нататък. Напълно вероятно е режимът да се задържи, макар и с цената на отстъпки и известно споделяне на властта със сега опозиционни групировки. Възможно е също така режимът да бъде заменен от други политически групировки, малко или много клонящи към радикалния ислям. И накрая, възможно, но по-скоро на теория, е да се установи някакво подобие на западна многопартийна демокрация, макар че в арабските страни тя почти не вирее.

При всички случаи поне на този етап е почти изключено да има някаква пряка външна намеса по подобие на тази в Либия. Това означава, че каквото и да става, то ще бъде решено само между сирийците. Разбира се, опозицията ще получи логистична и донякъде политическа подкрепа от Запада, но ако иска да свали Башар Асад, ще трябва да се справя сама.

Бележка: Този текст не бива да се разглежда като претенция за изчерпателно изложение, нито пък съобщава нещо принципно ново. Неговата цел е само да подреди събитията и да даде една, макар и много приблизителна, обща картина на ставащото в тази най-загадъчна от всички арабски държави страна.