- Г-н Алексиев, с какво ви изненадаха колегите ви за 60-годишнината ви?

- По-силна беше спонтанността, а не толкова изненадата. На 15 март посрещнах закръглената си годишнина с прекрасния спектакъл „Полет над кукувиче гнездо”, постановка на Александър Морфов. След представлението имаше вълнуващо тържество. Ние, актьорският екип, заедно с хората от залата пяхме „На многая лета”. Публиката беше приятно екзалтирана, все още подвластна и на вълнението си от гледания спектакъл. Директорът на Народния театър Павел Васев ми връчи Почетния знак на Народен театър „Иван Вазов”, което се случва за първи път и отсега нататък ще бъде една хубава традиция. Знакът е красив и спокойно ще заеме достойно място в олтара на дома ни. Имаше много подаръци, цветя и искрени, усмихнати поздравления. Пълно е сърцето ми с благодарност.

Посрещнах тази годишнина с благодарност към моите родители, че са ме възпитали в православието, в християнството, което ми дава изключително много сили. Обичам хората, с които работя. Надявам се те да го усещат и да го разбират в репетициите и представленията ни.

- Какво беше продължението на вашия празник?

- Разбира се, че имаше щур купон в ресторанта на 5-ия етаж, под покривите на театъра. Аз съм момче от 60-те години и не мога да се лиша от това.

- Как се отнасяте към номинациите и наградите?

- Отнасям се спокойно към получаването или неполучаването на награди. Моята колекция не е голяма. А номинациите ми са доста. След като завърших училище, аз избрах сцената да бъде моята трибуна, където да излъчвам мислите си и вълненията си. Така че не ми е съвсем безразлично как ме приема моята втора родина – театърът. Случвало се е преди промените от 1989 г. партийните органи да се намесват и да отменят вече гласувано решение на жури да ми бъде връчена награда. Тогава дори не ми е трепвало сърцето от този факт. Семейството ми и аз не се примирявахме с лъжата, която беше официална политика, и естествено това се наказваше. Моите награди са щастливите ми срещи с хората, с които работя. Една щастлива среща ти помага да излъчиш творческата си мощ, енергията си, по най-добрия и смислен начин.

- Как актьорът може да се бори за истината?

- В Шуменския, Варненския и в Пловдивския театър, както и от 1988 г. в Народния, съм играл роли на хора, търсещи нов път и език. Хора с невероятно широк диапазон. Ярки герои. Бих споменал само няколко - „Лоренцачо” на Алфред дьо Мюсе, постановка на Руси Карабалиев във Варненския театър, Платонов на Чехов в Пловдивския театър, отново на Руси Карабалиев. Както и в Народния театър - Отец Матей Миткалото в пиесата „Тайната вечеря на Дякона Левски” на Стефан Цанев, режисьор Асен Шопов, „Пер Гинт” от Ибсен, постановка на проф. Николай Люцканов, Галилей в „Животът на Галилей”, постановка отново на Асен Шопов, после Робеспиер и т.н. Борбата за истината е в работата ми с режисьори като Леон Даниел, Красимир Спасов, Крикор Азарян, Маргарита Младенова, Иван Добчев. Моят герой от филма „Вчера” прави театър в училище с любители. Той се бунтува срещу демагогията и лъжата. А доцент Радев от „Закъде пътувате?” на Рангел Вълчанов напуска дома, работата, любимата и тръгва да търси нов път.

Филмът беше селекциониран в Кан. Или моят герой в „Селцето” - сериалът на Иван Терзиев, по сценарий на Константин Павлов. Героят ми е инструктор на партията след 9 септември. Решихме образа абсолютно гротескно. Дълги години не пускаха филма на екран, остана заключен и това костваше много на създателите му.

- А сега срещу какво се бунтувате?

- Защо срещу? Аз не съм срещу. Когато говорим за комунистическата система, където официалната политика бе лъжата, аз не съм хванал пушката, за да се боря срещу тези, които налагаха диктатура и тоталитаризъм. Средството е „за истината”. Хората да се позамислят, да съберат сили да запазят достойнството си. Мислех си, че след 1989 г. това ще стане много лесно, защото се промени системата и дойде демокрацията. Има пазарна икономика, конкуренция. Но се оказа страшно. Ние се оказахме объркани хора. Хора, които само сме вдигали лозунги, на които пише, че сме зачитали историята си. Че зачитаме големите личности, които са правили тази история, зачитали сме хората, които са се борили да запазим езика и вярата си, достойнството си. Изведнъж се оказа, че тази нишка е прекъсната. Много съм изненадан, че трудно я възстановяваме. И се разбра, че сме лишени от духовност, от отношение към родния си език. Използваме го само да се ругаем, да иронизираме, да унижаваме. Така че аз се боря „за”, а не „срещу”. Моята борба за съжаление е само в рамките ми като актьор или като поставям пиеса. В това отношение съсловията трябва да се обединят, въобще хората от различни социални прослойки в името на най-важната идея – езика, достойнството, духовността ни.

- На какво се дължи духовният катаклизъм, който изживяваме?

- Вече се изтърка да повтаряме за приоритетите на държавността. Има един нарцисизъм у някои политици, който им пречи да се овладеят и да се чувстват много по-отговорни. Трябва да чуем онзи камертон, който да даде верния тон. Онзи мелодичен звук, в който човек ще се почувства малко по-сигурен, по-ориентиран. Който ще създаде връзка между хората с различни убеждения, образование и възможности. И ще се възстанови автентичността на българина с неговата щедрост и човешко настроение. Родени сме в страна, където не може да нямаш хубаво настроение. Малка територия, но много богата, само че вече много унищожавана.

- Някои смятат, че катастрофалното земетресение в Япония и ядрената криза са предупреждение към човечеството. Вие как мислите?

- Често човек насъбира енергия в себе си. Болката от несправедливостта, гневът от глупостта, от просташкото. Ти искаш тази енергия да я превърнеш в нещо полезно. Но ако тя изригне не така, както трябва, може да бъде опасна. И за самия теб. Какво остава за атомна електроцентрала. Подозирам, че има много запушени, затапени открития, много по-полезни за човека, които стоят и чакат да бъдат яхнати. Именно тези открития, които биха могли да помогнат на човечеството, трябва да се дадат на човечеството, за да не се самоунищожаваме.

- Единият ви син учи в Америка. Какво бихте посъветвали младите – тук ли да живеят или да заминат? Оптимист ли сте за бъдещето?

- Оптимист съм. Почти всички млади хора, когато научават нещо повече за друга култура, когато взимат полезното, няма да престанат да се чувстват българи и да мислят за България. Да се опитват да бъдат полезни на България, ако има условия за това в страната. Така че ние не трябва да обвиняваме хората, които вече живеят извън България, нито да им завиждаме, нито да ги упрекваме. А най-малко да ги забравяме. Най-важното е да създаваме условия за живот в България. Тогава всеки опит ще бъде невероятно ценен.

Визитка

- Роден е на 15 март 1951 г. във Варна

- През 1975 г. завършва актьорско майсторство в класа на проф. Елка Михайлова във ВИТИЗ

- Работи в Шуменския, Варненския и Пловдивския театър. От 1988 г. е в трупата на Народния театър

- От 1997 до 2000 г. е директор на Варненския драматичен театър

- Участва в много постановки. От последните години се открояват “Моногамният”, “Идеалният мъж”, “Балът на крадците”, "Снегирьов", "Полет над кукувиче гнездо", "Август в Оклахома" в Народния театър

- Режисьор е на театрални спектакли, включително съвместния проект с Константин Казански "Роден в Европа, на нашата улица".

- Познат е от много роли в киното, като “Закъде пътувате”, “Вчера”, “Време разделно”, “Куршум за рая”, “Бай Ганьо”, “Сирна неделя”, “Откраднати очи”

- Носител е на “Аскеер 2004” за водеща мъжка роля за Алекс в "Топлината през ноември" от Яна Добрева.