Доктор Здравко Георгиев е завършил медицина във ВМА - София, и е специализирал детски болести. Той е съпруг на Кристияна Вълчева, една от осъдените на смърт в Либия медицински сестри. Д-р Георгиев бе задържан по-късно, но попадна в затвора заедно със сестрите и палестинския лекар Ашраф. След като излежа присъдата си, която бе четири години за валутни престъпления според либийските власти и след като съдът го оправда по обвинението, че е доставял банки със заразена със СПИН кръвна плазма в болницата в Бенгази, докторът днес е на свобода, както и петте медицински сестри и д-р Ашраф.

- Доктор Георгиев, зарадва ли ви признанието на министъра на правосъдието на Либия, че режимът на Муамар Кадафи е виновен за заразяването на около 400 деца с вируса на СПИН, а не са виновни българските медици?

- Това мен нито ме радва, нито ме грее. Когато папа Йоан-Павел II оневини Сергей Антонов за покушението срещу него, Антонов каза нещо от рода на „майната му”. Целият нормален свят знае, че ние сме невинни. Всички знаят, че това бе скалъпен процес. Този министър навремето беше съдия и много добре знаеше какъв е случаят с нас. Сега се появява след токова години - нито ще ми върне професията, нито здравето, нито онези страшни мъчения, които изживях.

- Знаехте ли, че България е опростила външния дълг на Либия, за да бъдете спасени?

- Това е един виртуален въпрос, с който насъскваме хората срещу нас. Ще мислят, че заради нас са обеднели. Този дълг никога нямаше да си го върнем. Я ми кажете какво става с дълговете от Сирия, от Ирак, от Иран, които са много по-големи?

- В тази ситуация, в която се намират българите в Либия, какво е най-важно да се направи?

- Някои от тях не желаят да се връщат. Не ги съдя. Призовавам ги обаче да се върнат. Ние трябва да направим всичко възможно, за да ги приберем. Това е нашата приоритетна задача.

- Имате ли близки в Либия и поддържате ли връзка с тях?

- Да, имам близки в Либия. Това са най-добрите ми приятели, които ме подкрепяха и ми помагаха, докато бях в тази страна. Те са в Триполи.

- Какво ви разказват те за размириците?

- Всеки ден се чуваме. Телефоните вече не работят, но имаме връзка по скайпа. Пишем си редовно. Най-размирно в Триполи беше преди четири-пет дни. През нощта са се чували много изстрели, а през деня са кръжали хеликоптери, а те са си стояли в къщи. Това е, което ми казаха. Половин час преди вие да ме потърсите, отново се чух с приятелите ми. Положението в Триполи е спокойно. Един от приятелите ми, който пътува често до летището да изпраща разни групи, онази нощ е бил из Триполи почти до три часа през нощта. Той ми каза, че е имало полицейски патрулни коли, но не повече отколкото обикновено. През деня също е било спокойно. Само в два участъка хората са се замеряли с камъни. Имало счупени прозорци и част от парламента бил обгорен от едната страна. А иначе пукотевици нямало, не са видели и чули бомбардировки. И четиримата мои приятели живеят в четирите краища на Триполи. Казаха, че вече и част от магазините са отворени. По улиците се разхождали свободно хората, включително и майки с деца.

- С това ли само ще се размине Либия?

- Либия е държавата, за която човек най-трудно може да прецени какво ще се случи. Както и Кадафи, така и Либия са изключително непредсказуеми. Много се опасявам от бъдещето на тази страна. Затова казвам непрекъснато на моите приятели, че те малко или много по-безкритично гледат на нещата, въпреки че добре познават нашия процес. Все пак, когато не си бил от другата страна на медала, от ужасната страна, трудно преценяваш. Моите приятели са от много години в Либия, повече от петнайсет, други са повече от двайсет и пет години. Някои от тях са били още по време на бомбардировките през 1986 година.

- Всъщност страната им е втора родина.

- Точно така, там си живеят, там си получават заплатата, там са семействата им, доволни са от начина си на живот. Те са свикнали просто с тези порядки в Либия.

- Доколко е вярно това, че Триполи е бастионът на Кадафи?

- Абсолютно вярно е.

- Какво се случва в този бастион?

- Аз съм бил през далечната 1991 година в Триполи. Тогава нямаше информация, нямаше интернет, нямаше сателити и мобилни телефони. Лека полека Кадафи поотпусна хората, даде им сателитни чинии да си сложат, да гледат света, пусна и два мобилни оператора. Имат интернет, фейсбук, хората контактуват със света и естествено това е огромната разлика от времето, в което аз бях там. Страната е изключително богата и хората там би трябвало да живеят по-богато. Те не са гладни, но една голяма част от жителите си позволяват месо веднъж или два пъти в месеца. По отношение на хляба, зеленчуците и най-обикновените храни те си ги имат. Страната е привлекателна за суданци, египтяни и мароканци, които прииждат, за да работят там.

- Лекарите какво получават за труда си?

- В ония години, когато аз работех там, беше много добро заплащането. Животът в Либия наистина беше много евтин и можеше с доста малко пари да изкараш месеца и да спестиш от заплатата. За две-три години можеше в България да си купиш жилище със спестените пари, докато сега животът поскъпна. Но, струва ми се, че българите, които работят там, успяват да спестят по някое евро или долар за бъдещето.

- Имате впечатления и от Бенгази. За този град казват, че е ненавиждан от Кадафи. Каква е разликата между Триполи и Бенгази?

- В Бенгази работех. Разликата между двата града е такава, каквато е в целия свят. Триполи е столицата на Либия. Той е космополитен град, докато Бенгази е провинция. Столицата си е столица. Там хората са по-високомерни. Всеки казва с гордост: ”Аз съм столичанин”. Докато в Бенгази повечето са племената от пустинята. Бедуини. Малко са по-първични, на според мен обикновените хора там са добри. Казвам това с пълното съзнание, че именно там преживях много тежки неща. Аз никога не съм имал проблеми с пациенти. Мога да кажа, че имах много приятели сред обикновените хора. Те бяха много доброжелателно настроени към мен. Винаги бяха готови да помогнат на всеки, който има някакъв проблем. Те се страхуваха от режима, не говореха нито за политика, нито за Кадафи. Не споменаваха даже името му. Такива неща в тази страна не се говорят по принцип. Когато ги „изтърват” или се видят по-свободни, тогава са като отвързани. Това е много притеснително.

- Пред разпад ли е самата страна, това го твърдят редица експерти?

- Аз не съм експерт, но ще ви кажа, че има огромна разлика между североизточната, югозападната и северозападната част на Либия. Североизточната винаги е била, както се говори, за монархията. Царят е оттам. Имам предвид Бенгази. Това е опозицията на Кадафи. Хората там винаги са били срещу него и са били в опозиция. Докато на запад от Триполи и в самата столица е съвсем различно. Там са бастионите на Кадафи, там са неговите племена и поддръжниците му.

- А с какво държи тези хора Кадафи?

- Преди години ги държеше със страх. В началото са били страхотни репресии. Всички знаят това, още като излиза на власт какви зверства е извършвал в Бенгази и градовете около него. Другото, което е, че държи и ухажва армията. Войниците си имат работа, имат си жилища, храна и облекло. Той много хитро постъпва. Като види, че има недоволство, отпуска на военните коли, които са на ниска цена. Същото прави и с инвалидите, както и с други хора от населението. Старае се да им угажда. Раздава храна и други блага. Има десетки методи, с които държи хората в подчинение.

- Знае се, че в Либия работят доста българи, но много малка част от тях се върнаха. Какво ще стане с другите, ако размириците продължат? Как гледат на нас, българите, там?

- Нали знаете, че мен ме освободиха и аз три години се разхождах по улиците на Триполи съвсем свободно. Някои хора ме познаваха, но никой никога не ми е отправял заплаха или предупреждения. Те знаеха, че процесът срещу българските медици е политически, а не заради това, че умишлено са заразили децата със СПИН. Хората не вярваха на тези приказки. Те знаеха, че ние не можем да бъдем убийци. Когато започна икономическата блокада на страната, аз съм виждал как мои пациенти и пациенти на съпругата ми Кристияна плачеха, защото тогава мислеха, че ще напуснем държавата. Бяха много уплашени, казваха, че няма да има кой да ги лекува. В това отношение те ни имаха голямо доверие.

- А дали нещо се промени, след като освободиха българските медици, какво казват вашите приятели, които живеят там?

- Нищо не се е променило. Обикновените хора знаеха защо беше този процес и ни подкрепяха мълчаливо.

- Днес с какво се занимавате, вие и съпругата ви Кристияна?

- Аз работя в здравната каса, а съпругата ми учи три години и завърши кинезитерапия. Сега работи във физиотерапията на Военна болница. Така че в София живеем и работим.