Магдалена Велкова е на 14 години, от Варна. Осмокласничка е в Математическата гимназия. Преди седмица се окичи със специалната награда на международния фотоконкурс за деца на National Geographic за „Когато порасна...“, кадър, който действително е уникален. Магдалена обича да снима. Твърди, че има поне милион фотоси. Кара я по интуиция. До тази година не е посещавала специализиран курс. В момента се учи на това що са обща фотография и художествена от Ангел Ненов в „Щурче“. Снимката, която й донесе признанието на журито, съставено от професионални фотожурналисти и представители на списание National Geographic, е правена с най-обикновен „Канон“, джобен формат, при това доста изстрадал. Сега борави с „Олимпус“. Публикува в родни сайтове. Донякъде и така избрала кадъра. Спряла се на него, тъй като бил събрал доста гласове. Решава, че това има значение. Казва, че любима й е всяка снимка, на която е с приятели.

- Имаш ли други участия в конкурси?

- Това е първото, тъй като малко се притеснявах да изпратя своя снимка. Мислех си какво ще ми кажат... Е, участвала съм в по-малки конкурси, организирани от курса на Ангел Ненов, но реално от т.г. започнах да се изявявам.

- А за този как се престраши?

- Разхождах се с приятели и видях билборд, на който пишеше за този детски конкурс, и реших, че мога да участвам. Приятелите ми казаха: хайде, хайде, и така...

- Къде е правен награденият кадър?

- Снимката е отпреди няколко години. Мисля, че е правена по-предното лято, май 2008 г. Бях на 12. Качихме се на 15-ия или 17-ия етаж в блок на бул. „VІІІ Приморски полк“. С приятелка отидохме да гледаме залеза и така се роди идеята. Тя просто искаше да й снимам окото и аз реших, че ще е хубаво да се види и залезът. Донякъде нещата са случайни, но има и моя намеса. Направих доста снимки, докато се получи, защото много мигаше.

- А как избра точно с него да участваш?

- Избирах от много. Тази беше забутана в някакви папки на компютъра ми. Дори мисля, че от диск я намерих, защото имам поне милион снимки, и аз не знам...

- Как реагира, когато разбра, че си спечелила?

- Бях горда със себе си. Всички ме поздравяват. Приятелите ми отдавна знаят, че снимам, и се радват за мен. Всички ми честитят, дори заместник-директорите. Щастливи са. На скайпа на зам.-директорката пише: „Маги, вярвам във виждането ти за нещата.“ Общо взето и аз много се радвам.

- Какъв е призът?

- Мисля, че снимката ще бъде отпечатана в самото списание. Получих и грамота, и едногодишен курс по английски.

- Мислиш ли да превърнеш фотографията в професия?

- Това ми е мечта. Харесва ми да снимам. Отпускащо е. Смятам, че мога и трябва да продължа да го правя. Снимам отдавна. От 5-и клас. Започнах с GSM. Всъщност, когато бях 5 - 6-годишна, ми дадоха да щракна цялото семейство, но когато проявиха снимките, всички бяха без глави, и от тогава не ми се доверяваха, тъй като апаратите бяха аналогови, и така, докато се появи цифровата техника.

- Какво обичаш да снимаш?

- Различно. Още не съм се ориентирала съвсем, но знам, че обичам да снимам портрети и хора, защото човекът има същност, душа и т.н. Зависи от настроението, което искам да предам. Понякога нещата са по-постановъчни, друг път са случайни, а има и такива, в които е по малко и от двете – нещо става случайно, хайде сега го направи пак, още веднъж и още веднъж, и така, докато се получи снимката.

- Винаги ли носиш фотоапарата със себе си?

- Невинаги, но ако имам място в чантата си, да. Доста често се случва – видя нещо и го заснемам. Случва ми се да не е у мен, да видя нещо, и се ядосвам, че го няма.

- Какво те провокира да го извадиш?

- Относително е. Някакъв по-интересен момент. Хората в повечето случаи не забелязват, че ги снимам, когато е ей така, по улицата. Щракам основно приятели. Те нямат нищо против, дори настояват.

- Би ли се занимавала с модна фотография?

- Нямам нищо против да се занимавам с такъв тип фотография. Би ми било интересно, още повече че тя е повече постановъчна.

- Какво научи от курса?

- Научих доста неща, защото преди това просто снимах на автоматичен режим, по усет. Ангел Ненов ме научи да нагласям осветлението, да мисля повече за композицията, как да си настроя фотоапарата, какво представлява всъщност той, защото до този момент бегло знаех за тези неща. Бях дочула от някъде за скорост и бленда, но само това. Чета от време на време специализирана литературата, но най-хубавите неща стават случайно, по интуиция.

- Как се чувстваш, когато те снимат?

- По-различно. Притеснявам се.

- Ще участваш ли в други конкурси?

- Не знам, може би. Сега, в началото на годината, по принцип има много и различни конкурси за фотография. Едва ли ще мога да участвам във всички, но ще се опитам в повечето. Вече имам самочувствие за това, защото преди се притеснявах. В началото приятелка малко ме окуражи.

- А с рисуване занимава ли ти се?

- Преди две години опитах да рисувам, но мисля, че се справям по-добре с фотографията. Знам как да разположа обектите, как да ги направя, но посмъртно не мога да ги нарисувам. Не става. Във фотографията всичко е реалистично. Истинските моменти са повече, докато работата на художника е някак си по-самотна. Фотографът просто натиска копчето, докато се получи правилната снимка.

- Какво мислиш за обработката с фотошоп?

- Не е лошо, когато не е прекалено. Намесата я има и при аналоговата фотография. Там си вземаш четчиците и специалните боички за ретуш, и работиш върху лентата. Същото го има и при цифровата фотография, с тази разлика, че е по-улеснено, по-мързеливо е. Виждаш всичко на дисплея.

- Какво обичаш да правиш, когато не си заета с училище?

- Обичам да излизам с приятели, да гледам сериали – криминални, не турски. Да чета книги, основно за фотография. Когато нещо ми хареса като заглавие, просто го прочитам. Обичам да ходя на море. По ми харесва да лежа на плажа, отколкото да изкачвам върховете.

- Искаш ли да направиш изложба?

- Засега нямам достатъчно неща, на които чак толкова да се възхищавам, но в бъдеще би било хубаво.