Визитка

Роден е на 24 януари 1943 г в с. Вълчидол, Варненско

Завършва изящна скулптура в Художествената академия в София през 1968 година

Съавтор на проекта на българския герб

Носител е на Голямата награда за скулптурен портрет през 1969-1972 г., на “Златният Езоп” в България през 1965 г., на наградата “Роден” през 1991 г. в Япония, на наградата “Силмона” на президента на Италия Оскар Луиджи Скалфаро за портрет на Фелини през 1993 г.

Автор е на статуетката на театралния “Аскеер”

Създател е на монумента София, посветен на столицата

- Проф. Чапкънов, ателието ви е на покрива. Какво виждате от покрива на София?

- Други покриви. Свикнал съм да живея нависоко от много години. Още от дете - дойдох в София като ученик в Художествената гимназия и съм овършал кой знае колко тавана. Тогава обикновено софиянци даваха под наем таван, който за нищо не става и като го направиш годен за живеене, те изгонват и търсиш друг. Кой знае колко тавани съм обзавел в София! Накратко, свикнал съм да живея на високо, но съм така устроен, че не гледам от високо.

- Промениха ли се къщите и манталитетът ни през годините?

- Нищо не се е променило, освен новите сгради, които се появиха. Само че те нямат тавани и са лъскави от край до край. Но повечето са зле измислени и направени. За щастие все пак има и прекрасни, но те се дължат на талантливи архитекти, които са намерили начин да изявят себе си в най-добра форма. Иначе е пълно с простотии.

- Според вас защо моловете - тези стъклени домове, са новият храм?

- Не мога да го разбера. Големият сатирик Радой Ралин, който беше мой приятел, живееше при кино „Изток”. Там трябваше да бъде направен неговият паметник. Но това кино се превърна в хипермаркет. А не върви пред подобен магазин да сложиш паметник на поет! Щеше да е много смешно. Ето такива неща се случват в София, и то непрекъснато. Наистина има органи, които успяват да оправят положението, но, общо взето, то е стихийно.

- Идеята за паметник на Радой Ралин е от няколко години, защо все не се стига до реализация?

- Когато стана ясно, че ще правим такъв паметник, първото, което чух, беше „О, за Радой ще се намерят пари”. Не стана. Онези, които би трябвало да дадат, са богати, защото не дават. Все пак се надявам на повече алтруизъм и истинско желание да бъде ознаменуван такъв невероятен човек, какъвто беше Радой. Идеята е този паметник да бъде между Университета и Орловия мост, където ще се възстанови ларгото. Това беше маршрутът на Радой - минаваше покрай Софийския университет и отиваше в Народната библиотека. Ще бъде близо до станцията на метрото, където оживлението е голямо. В малък център от павета ще бъде поставен Радой с един котарак до краката. Много се надявам, че това ще стане, защото обществото го дължи на тоя изключителен човек. Засега има събрани някакви пари, но трябват още доста.



- Сегашните млади знаят ли кой е Радой Ралин, вас познават ли ви?

- Дълбоко се съмнявам. Това е едно от най-лошите неща, които се случват - никой не прави усилия, за да се чува за хората на духа, които мислят за доброто лице на България, за нейното извисяване, за изтръгването й от калта. Обидно е да потънат в забрава велики хора като Радичков, като Радой, като Борис Димовски, като Ивайло Петров, като Вера Мутафчиева, като Христо Фотев! Да ги изброявам ли още? Тях ги няма вече. А какво направи България за тях? Едно нищо. Това са истинските личности, които не би трябвало да потънат в забвение.

- Направили сте портрети на много от тях, какъв е портретът на България сега?

- Не ми се отговаря на този въпрос, защото положението е много зле. Минаха 21 години от прочутата промяна, но все още доброто, което предполагаше тя, не се е видяло. Много се надявам, че най-сетне всички, които се мъчат да управляват България, ще намерят у себе си сили да престанат чак толкова да мислят за корема и врата си. А ще помислят за духа на това място, което си струва да съществува.

- Министърът на културата Вежди Рашидов е ваш колега, скулптор. Как го преценявате като министър?

- Като скулптор той си е екстра. Беше хубаво и като министър да е такъв, но още има мегдан, не смея да кажа нищо. Чакам от него поне две неща - да премахне т.нар. държавна поръчка. Става ли дума за изкуство, не може определящо да е ниската оферта и който е дал най-ниска, да я вземе. Това не е мост или барака! Изкуството е нещо високо и трябва да бъде достойно и много добре заплатено. Второто, което чакам, е тоя пусти закон за авторското право да се уреди най-сетне. Ако министърът свърши тия две неща, мандатът му ще бъде ознаменуван добре.

- Често казвате, че се надявате на младото поколение да оправи нещата. Днес по-лесно ли е за младия човек да пробие? Берлинската стена падна отдавна...

- Сега наистина има свобода. Но няма пари. А с едната гола свобода не се живее в никакъв случай. Не мога да понеса, че толкова много хора бъркат в кофите за боклук, че има толкова много просяци. Младите колеги бедстват. В академията вече няма тоя наплив, който беше навремето. Тогава 20-30 души се състезаваха за едно място. А сега спускат някакви бройки и няма кой да ги запълни. Това е отчайващо! Означава, че изобразителното ни изкуство е пред смачкване. Показателно е, че Националната художествена галерия за 20 години не е откупила нито една работа, защото няма средства. Това означава, че едно цяло поколение, което има своите качества и талант, е зачеркнато от изкуството.

- Позволявате ли си да отказвате поръчки?

- Не отказвам. Трябва да е нещо напълно идиотско, за да кажа „Е, не. Гледайте си работата”. Нямам изход, нямам никакви запаси и отида ли си, не знам какво ще стане с челядта ми, която е многобройна. Разбира се, това са глупости. Тогава ще се амбицират потомците. Ще почнат да мислят за себе си и за тяхното потомство.

- Археолозите намират съкровища от древни времена, гробници, мостове, амфитеатри. Какво ще остане от нашето време?

- Нищичко няма да остане. Би трябвало да мога да изброя тези неща, но не виждам нищо смислено. Намирам и за лошо това ровичкане в миналото. Когато са погребвали някого, са го погребвали за вечния му покой, а не за поругаване на това свято място. Затова и онзи, който много рови, си отива по странен и зловещ начин. Не бива да смущаваме съня на предците ни. Те не са на това място, за да ровичкаме кокалите им.

- Вярвате ли в прераждането?

- Вярвам, иначе няма никакъв шанс за нормално съществуване. Цял милиард индийци вярват в прераждането и живеят, колкото може по-бедно, но достойно и те знаят, че най-лошото е в тоя живот. В следващия ще бъде малко по-добре.



- Защо стремежът да купиш се превърна в религия?

- Защото живеем в Европа и се мъчим да догоним тия, които са напред. Правим го по доста глупав начин. Имайки кола, искаш да имаш още една и още една, и още една. Това се превърна в дивотия! Тази алчност и ненаситност доникъде не водят. Човекът е на земя, която се движи, и един ден ще си полегне на мястото. А там не може да сложи нито яхта, нито кола. Нищичко.

- Кой е най-важният знак, който трябва човек да остави след себе си?

- И злият, и добрият се помнят дълго. Но понеже Злото е по-силно, то се помни още по-дълго. За нужното равновесие, за световната хармония вече е крайно време Доброто да вземе малко връх. Злото го виждаме непрекъснато. Трагедията, която се случи неотдавна на летището „Домодедово” в Москва, не говори никак добре за човека като вид. Човекът прави всичко възможно да се самоунищожи.