Отива си една година, белязана изцяло от икономическата криза. След като до края на мандата правителството на Сергей Станишев и лично финансовият министър Пламен Орешарски викаха, че “такова животно нема”, през 2010-а кризата вече беше в устата на всички. Нещо повече, както я нямаше, така доскорошните управляващи започнаха да обвиняват правителството на Борисов, че не се бори с нея, а ако се бори, не го прави както трябва.

На същия акъл още от самото начало беше и президентът Първанов, а към края на 2010 година и полусъюзникът  Иван Костов стигна до подобни изводи. Ако годината чисто политически започна като ясно политическо противостоене между ГЕРБ, “Атака” и Синята коалиция, от една страна, и БСП, ДПС и Първанов, от друга, то тя свършва по малко по-различен начин: Първанов, вече и със своя партия, и БСП са все така яростна опозиция, ДПС се снишава и дава знаци, че е готово на сделка, а Костов се опитва да си намери място някъде извън проправителствения лагер с трудната задача хем да е срещу ГЕРБ, хем да не е ачик-ачик с комунистите.

Генерално политическата ситуация не е значително променена от началото на годината, доколкото правителството е относително стабилно и в сравнение с други кабинети зависи в много по-малка степен от волята на други играчи. Опозицията, дори към нея да бъде присъединена и Синята коалиция, засега изглежда слаба, за предизвика значителни катаклизми и това се видя и през годината: всички сътресения в кабинета се дължаха изключително на интриги (оставката на Румяна Желева например като външен министър) или на видимо несправяне със задачите, както беше при сменените двама здравни министри. Третата оставка в кабинета, тази на Божидар Димитров, също не беше предизвикана от опозицията, а беше в резултат на отварянето на досиетата на дипломатите и на желанието на премиера Борисов да отбие още в зародиш обвиненията за двоен стандарт.

Колкото и БСП в края на годината гласовито да твърди, че все повече е излязла от кризата и е единствената алтернатива на ГЕРБ, това не се забелязва с просто око, доколкото движението на подкрепата за социалистите е между 12 и 15 процента и не се забелязва ясна тенденция за ръст.

При това положение ГЕРБ влиза в изборната 2011 година, без да е сериозно застрашен от политически конкуренти, а главната опасност за управлението си остава не политиката, а икономиката. В края на 2010 година една трета от избирателите категорично твърдят, че проблем №1 са ниските доходи. Че е лошо управлението посочват като първи проблем едва 12 на сто, 10 процента се дразнят най-много от корупцията.

2010 година не отбеляза никакъв прогрес по отношение на доходите, статистиката даже отчита намаление в номинално отражение и това, заедно с безработицата е тихата наглед река, която подронва стабилността на правителствения бряг.

Въпреки многото предупреждения, че е наивно и вредно за икономиката избирателите в изборна година да бъдат залъгвани с парични подаръци, е ясно, че само с рязане на ленти на магистрали и метростанции електоратът трудно ще бъде убеден, че трябва през късната есен на 2011 година да препотвърди избора си от 5 юли 2009 година.

Въпросът тук е даже не толкова хазната да бъде изтръскана отново за пореден път предизборно, а признаците за излизане от кризата, които сега повечето специалисти твърдят, че са налице, да дадат резултат преди изборите за президент и местна власт през октомври-ноември 2011-а. Без да заработи икономиката и да създава работни места и доходи, резултатите от изборите, които сега изглеждат относително предвидими и вещаят прилична победа за ГЕРБ както за президент, така и за местна власт, може да изненадат всички.

Даже и тези, които градят политическите си стратегии на принципа “колкото по-зле, толкова по-добре.