Едва ли някой, който се занимава с култура, наука и просвета, някога си е представял, че ще посрещне 24 май 2020 така. Хората, които осмислят живота си, споделяйки с нас своите умения, талант, знание, любов към знанието, изкуството, преживяха и продължават да преживяват нещо съвсем с ново. Не мога да споделят. Отмениха се спектакли и фестивали, затворени бяха музеи, киносалони и сцени. Най-тъжното от всичко са празните класни стаи и аудитории...

След пъровначалния шок на "отпада", "отменя се", "няма да се състои", "отлага се за следваща дата" творците и културните институции се мобилизираха и потърсиха начин все пак да се докоснат до нас, тяхната понякога безразлична публика.

Който никога не си е помислил, че ще отиде на опера или балет, на симфоничен концерт, сега от дивана си можеше да гледа най-доброто.

Музеите и галериите отвориха фондовете си, направиха виртуални турове, ангажираха мисълта и духа ни с нови перспективи към богатствата си.

Театри стриймваха най-доброто от архива си онлайн.

Артисти четяха, свириха и пяха от балконите, гаражите и холовете си.

Издатели и автори предложиха невероятни иначе намаления на труда си.

Стотици учители и треньори организираха ателиета, тренировки, уоркшопове онлайн.

Не беше само за оцеляване и търсене на прехрана, защото само който искаше, можеше да подкрепи. Ставаше за тяхното духовно оцеляване, за изнамирането на нов смисъл да продължат въпреки трудностите и кризата, въпреки държавата, която се отнесе към тях като мащеха. Културата - нежеланото дете на края на дългата опашка на любимците.

“Благодарим ви, че бяхте в трудностите до нас и не се отказахте от своята публика!”

Но най, най-трудно беше за учителите и учениците.

Безпрецедентни условия за работа и учене, нови платформи и технологии, нови учебни планове, нови наредби, нова организация. Всичко ново и трудно, което учители и директори се опитваха да сведат за учениците до една нормална среда за учене. За да се запази смисъла и на тяхната професия и да отговорят на очакванията на родителите, на обществото.

Много от нас, родителите, видяха какво е да си учител, видяха колко е труден всеки час, въпреки опита и умението. Колко е трудно да мобилизираш децата, да насочиш мисълта им, да преподаваш, да изискваш. Много от нас видяха децата си в една нова светлина - немирни, разсеяни, измъкващи се, скатаващи се. Много от нас влязоха в ролите на учители и бяха неотлъчно до тях в помощ на учителите. Кой сам вкъщи, кой с мама и тате, дори и баба и дядо до рамо - но децата също се справиха някак.

“Благодарим ви, български учители, че направихте най-доброто по силите си тази учебна година да приключи. Че преодолявахте себе си и намирахте пътища към нашите деца, за да прокарате пламъка на знанието, грамотността и културата до тях, до домовете ни.”

Ясно е, че този 24 май е различен.

Няма да има тържества, няма да има парадни шествия с иконите на двамата братя, на които дължим всичко, засегнато горе. Но всеки в сърцето си на 24 май 2020 г. трябва да успее да благодари за нещо.

На учителите на децата си, на музиканти, актьори, оперни и балетни артисти, на учените и преподавателите в университетите. На библиотекарите, читалищните дейци, на авторите. На всички хора, които организират събития.

А благодарността можем да я покажем като отново напълним залите, когато е безопасно, да купуваме произведенията им, да дарим, ако е нужно, дори и малка сума. Трябва да им върнем увереността, че има смисъл да са тук и да се занимават с това, което се занимават, каквото и да е то.

Това е 24 май тази година - трудният момент, в който изпитваме истинската си същност. И ако в нея има нещо от делото на Кирил и Методий, ако сме достойни наследници на делата им и на хилядите просветители след тях - ние трябва да издържим изпитанието и да подкрепим техните духовни наследници днес.