Актрисата от трупата на Драматичен театър Варна отпразнува на сцената 50-годишния си юбилей и 25-годишната си сценична дейност.

За нея съвпадението на личните ѝ празници със 100-годишния юбилеен сезон на Варненската драма не е просто случайност.

На 11 септември със спектакъла „Само за жени“ ТМПЦ – Варна и Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, почетоха 50-годишния юбилей на обичаната актриса Милена Кънева и нейната 25-годишна сценична дейност. Всичките 25 театрални години на актрисата са преминали на варненска сцена, където тя развива своя драматичен и комедиен талант в постановките на водещите български режисьори Стоян Камбарев, Илия Добрев, Галин Стоев, Александър Илинденов, Костадин Бандутов, Борислав Чакринов, Пламен Марков, Стоян Радев Ге. К., Петър Денчев, Явор Гърдев. Ярко лице в трупата на Варненската драма, Милена Кънева гледа към следващите предизвикателства на сцената. За театъра, учителите, режисьорите и драмата на поколенията с Милена Кънева разговаря Нина Локмаджиева.

Кога разбрахте, че театърът ще е Вашето място?

Не знам кога точно беше, но като се върна назад – случи се в училище. Първо интересът ми тръгна от литературата и постепенно изкристализира през любовта ми към четенето от четвърти клас още. Взимах една възглавница и сядах да чета вестник „Работническо дело“ от край до край. На баба ми направо й пищяха ушите от мен. Това бяха едни от първите прояви – но наистина през литературата премина всичко – обичах да чета, да чета на глас. После се започна, по онова време беше много на мода рецитирането, правеха се много училищни рецитали, и така постепенно стана. Нищо друго кой знае какво не съм искала. Може би имах малко колебание между театъра и спорта – спортната гимнастика ми беше желанието, но така и не се случи - много бързо театърът взе превес. За добро е било всичко.

Вашите учители в НАТФИЗ? Там срещате Атанас Атанасов като преподавател, а ето че сега репетирате нова постановка под неговата режисура - „Любовникът от ZanziБар“, с която Драматичен театър - Варна ще открие своя юбилеен 100-тен сезон на 25 септември.

Преди НАТФИЗ бях в един състав – Младежки театър „Съвременник“ в Стара Загора, от който излязоха и Стефан Вълдобрев, и Пенко Господинов, и Добрин Досев... Бяхме в една група, заедно кандидатствахме, Стефан влезе първи, Добката, после и ние с Пенко влязохме. Художественият ни ръководител беше част от прашката, която ме изстреля към театъра, тогава много ясно влезе в главата ми тази цел. Не съм влязла аз от първия път в НАТФИЗ, от третия, и очевидно моят човек беше проф. Елена Баева, която ме прие и хареса. Когато влязох, първоначално беше асистент Асен Гаджалов, но той си тръгна още в първи курс и на неговото място дойде Атанас Атанасов, и оттогава до четвърти курс ние вървяхме заедно. В момента репетираме „Любовникът от ZanziБар“ и аз за пръв път го срещам на професионална сцена вече. Пиесата е за едни хора на средна възраст, възрастта, която затвърдих тази година, има и една млада двойка. За техните мечти е, за техния живот - живян ли е, пропилян ли е. Не е драма, комедия е, но във всяка комедия на човек може нещо да му се вгорчи и да премине към размишления. Моята роля е на Корин и си партнирам основно с Веселина Михалкова, която има задача да преживее драмата на възрастта си.

Има ли драма във възрастта, в която влизате сега – 50 години?

Драма може да има във всяка възраст, но ми се струва, че може би в тийнейджърската възраст драмата е по-голяма, защото тогава не знаем какво искаме, търсим се, търсим го. Има, разбира се, много случаи, в които и на моята възраст човек не знае какво иска, което вече би било драма. Но за щастие аз смятам, че съм намерила това, което съм търсила, така че не живея в драма, а в една изключително приятна история, създадена от мен и от моите любими хора. Благодарение на съпруга ми и на дъщеря ми това е осъществимо.

Спокойствие и равновесност излъчвате, очевидно има защо.

Това идва от семейството и от философията, с която човек живее, защото е вярна онази фраза – това, което не можем да променим, трябва да го приемем. И без да искаме, ако го приемем, в един момент, като се обърнем назад, виждаме, че ние сме го променили, без да насилваме нещата. Пък и нищо в природата не става с насилие.

Какви бяха първите Ви стъпки на сцената във Варна?

То беше едно време смутно, нямаше места в театрите, когато завършвах, не знаеш къде да отидеш. Аз много исках да се махна от София, не исках да остана, но не знаех къде да отида, защото нямаше възможност, нямаше места по театрите, директорите не искаха нови хора и просто бяхме в един тупик. Исках да отида в Бургас, обаче там взеха моите колеги, които си бяха от Бургас, защото беше по-удобно. Докато един ден дойде Христо Церовски да гледа представление и каза, че директорът на Варненския театър иска да вземе няколко човека. Може би и Костадин Бандутов е бил на представлението. Няколко човека! – това си беше златно предложение – една група от класа да замине, да продължим да сме заедно. Но всъщност аз тръгнах с трима колеги – Симеон Лютаков, Нивалин Мирков и Георги Атанасов. Барабар Петко с мъжете бях, имаше още няколко души, които искаха да дойдат, но това бяхме смелчаците. Така Коста Бандутов беше за нас един страхотен златен шанс – подаде ни ръка. Момчетата двамата влязоха в казарма, Жоро влезе веднага в употреба, а аз моментално имах късмета да вляза в представление на Стоян Камбарев – във „Васа Железнова 1910“ и това ми беше първият голям урок на професионална сцена, огромно удоволствие, просто шанс. Защото талант имаме, но ако нямаме шанс, оставаме на скамейката. И смелост трябва да имаш, разбира се, за да тръгнеш, защото аз можех да остана и да чакам там, в София. Просто София не е моят град.

На варненска сцена Вие, поколението на Вашите колеги връстници, срещнахте другото поколение – на колегите театрални легенди. Какво запомнихте от тях?

От тези хора, с които дойдох, само Симеон остана в театъра, той отиваше и се връщаше покрай своите занимания, сега, слава богу, е тук. Покрай поздравите за юбилея ми се замислих, че ние сега сме 5-6 човека, които сме вече на мястото на тогавашните актьори, е, едва ли сме като тях, но сме на тяхното място и младите са като нас едно време. Като дойдох, Катя Динева все още играеше, Грациела Бъчварова играеше по малко. Играла съм заедно с Илия Пенев в „Котка върху горещ ламаринен покрив“, постановка на Красимир Спасов. А в постановката на Коста Бандутов по „Двубой“ на Вазов се срещнах с Евгени Бакалов, това беше изключително приятно удоволствие. Те бяха вече пенсионери, играеха малко и нямахме толкова чак пълноценна връзка на сцената. Но иначе сме общували много, много са ми разказвали, Кирил Господинов идваше, сядаше и гледаше. Имах удоволствието и с него да разговарям, даже ми правеше комплименти за играта на сцената, което беше много мило. Той има изключително добри роли в киното. Все идваше с един червен карамфил, много ме радваше.

Режисьорите, които направиха от Вас актрисата, която сте сега?

Всички, с които съм работила, са оставили нещо у мен. Дори от техните грешки съм се учила, от моите грешки в представленията също, от несполуките си. Просто Стоян Камбарев беше първият режисьор, после Христо Церовски, Коста Бандутов, сега той е и един от последните, с които съм работила, с младите режисьори също беше много важна работата ми. Напоследък с Петър Денчев сме работили, ще пропусна някой, но както казваше Елена Баева навремето, когато бяхме студенти, от всеки човек можеш да вземеш, дори да си въобразяваш, че той не е потребен, от всеки можеш да вземеш нещо, макар и малко, което да ти бъде полезно.

Като драматична или като комедийна актриса се чувствате по-удобно?

Аз влязох в НАТФИЗ с идеята, че съм силно драматична актриса и наистина имах такива роли в театъра във Варна. В последните години, дали заради вкуса на публиката, която предпочита комедии, оказа се, че се справям добре и с комедийните роли. Мисля, че то е като отношението ми към живота. Артистът е човек нормален от една страна, от друга страна, сме ненормални, защото иначе не става, но нормалността ни, т.е. движението ни в социалната група, в обществото, трябва да ни дава възможност да трупаме опит, който после да прехвърляме на сцената. И колкото повече контакти имаме в обществото, въобще в живота си, толкова това може да ни ползва.

Като част от постановъчния екип имате номинация за Аскеер 2006 за женска роля - Амелия в "Домът на Бернарда Алба" с режисьор Стоян Радев - Ге.К., а тази година Варненският театър има номинация за награда „Варна“ за спектакъла „Само за жени“. Вашите лични номинации – кои роли бихте назовали като ключови в сценичното Ви израстване?

Мисля, че първата ми роля – на Людмила във „Васа Железнова 1910“ беше сполучлива. Може би донякъде и „Котка върху нажежен ламаринен покрив“, въпреки че аз имах друга представа за тази роля, но в крайна сметка Краси Спасов е много убедителен режисьор и няма как да не му повярваш. Тази последна роля – от „Само за жени“ – много си я харесвам, защото тя не е много лесна - ролята на една обикновена жена, както я нарича Дарио Фо. Много ми е скъпа и ролята от „Едноокият цар“ на Петър Денчев. Всъщност, важно е хората какво помнят.

Да погледнем напред – какво Ви се играе сега?

Единствената роля, която съм искала да играя много, беше ролята на Жана д’Арк в пиесата на Жан Ануи „Чучулигата“, но това не ми се случи. Нямам никаква идея, не съм и така силно амбициозна, но искам да играя нещо, което да ме запалва. Нещо, за което да мисля, което да ме обогатява, да се срещам с текстове, в които да откривам нещо – да не са повърхностни неща, но има и такива. Щом ги пишат драматурзите, значи знаят публиката какво иска, така че има и едното, и другото. Не е много добре да слизаме до вкуса на общата публика, защото хората се увличат покрай това. В крайна сметка, едно представление колко е – час, два, не е цял живот! Така че защо да не си позволиш малко да поплачеш и да пострадаш? И да поразмислиш.

Вие имате школа, какво предавате нататък на следващите, които ще дойдат на сцената?

Имам една група деца, които са прекрасни, които ме изненадаха за юбилея – ох, те така хубаво са го написали в картичката – казват, че ги хармонизирам. Давам им любов при всички случаи, опитвам се да ги уча - и да четат, и да мислят, и да се обичат, и да бъдат общност, да се подкрепят, да имат интерес към театъра, да проучват текстове – на нещата, които знам. На това, което не знам, не мога да ги уча. И те ме учат на много неща и ми дават много от енергията си, естествено.

Как гледате на съвпадението 25, 50, 100 – Вашите сценични години, Вашият живот, Вашият театър?

Няма нищо случайно, само това знам и напоследък много неща, които изглеждат случайни, няма как да са такава случайност – ние си живеем в една приятна заблуда, че е случайно. И очевидно не е случайно да дойда тук, въпреки че аз не съм искала съзнателно да идвам във Варна. Но фактът, че останах, че срещнах моя съпруг тук, че родих дъщеря си тук, че направих много интересни роли тук и че имаме добър състав… Какво по-хубаво от това. Няма случайни неща!